Престъпен ум

83.

Тайно място

Два дни по-рано

Очите на Мадлин Рийд примигнаха бавно и сънено няколко пъти, преди най-после да успее да ги отвори. Не се фокусираха веднага. Всъщност на сломеното ѝ и изтощено съзнание бяха необходими две минути, докато възприеме очертанията на заобикалящата я действителност.

Тя все още беше свита на кълбо в ъгъла на пленническата си килия, с мръсното и смърдящо одеяло, увито като какавида около крехкото ѝ тяло. Но колкото и плътно да се загръщаше в отвратителната дрипа или да се притискаше до сетната, пак ѝ беше студено. Треската можеше да е отминала или да се е влошила. Вече не можеше да определи. Всяка частица в тялото ѝ я болеше толкова силно, че тя постоянно беше на път да припадне.

Единственият звук в килията ѝ беше досадното бръмчене на мухите, които кръжаха около препълнената с изпражнения кофа в отсрещния ъгъл.

Мадлин се закашля два пъти и пресъхналото ѝ гърло заедно с лицето и главата ѝ сякаш мигновено се запалиха, готови да експлодират. Клепачите ѝ запърхаха като крила на пеперуда от предизвикващата гадене болка и тя подпря глава на стената, надявайки се, че няма отново да изпадне в безсъзнание.

Успя да се съвземе за пореден път и погледна неузнаваемите си кокалести ръце и пръсти. Ноктите ѝ бяха изпочупени и покрити със засъхнала кръв, а кокалчетата ѝ — зачервени и подути като на старица, страдаща от остър ревматизъм. Никога не беше отслабвала толкова много и не се бе чувствала толкова немощна, гладна и жадна.

Мадлин осъзна, че на някои места одеялото е влажно, вероятно от изпотеното ѝ тяло, докато е имала висока температура. Беше толкова отчаяна, че в момент на лудост поднесе одеялото към устата си и лакомо го засмука, опитвайки се да изкопчи малко влага от плата върху напуканите си устни, но само напълни устата си с мръсотия и такъв противен вкус, че се задави.

След малко престана да кашля и огледа килията, но обезводняването и липсата на храна вече бяха започнали да ѝ се отразяват физиологично и неврологично. Очите ѝ нямаха сила да се съсредоточат върху нищо, което се намира по-далеч от един метър.

На пода бяха разхвърляни празни шишета. В тях не беше останала нито капка вода, но това не ѝ попречи да вземе едно и отново да опита. Тя допря шишето до устата си, отметна назад глава и започна да го стиска и мачка, но вътре нямаше нищо.

Изтощена от усилието, Мадлин пусна шишето на пода.

Клепачите ѝ потрепнаха още веднъж. Чувстваше се отчаяно уморена и завладяна от тъга, но не искаше отново да заспива. Знаеше, че прекомерната умора означава, че организмът ѝ постепенно спира да функционира и няма достатъчно енергия, за да стои буден и да поддържа работата на органите. Тялото ѝ беше като огромна фабрика, която затваря някои цехове, защото няма достатъчно суровини, за да поддържа производството.

Мадлин си спомни, че веднъж гледа телевизионен документален филм за тези неща. Как дехидрираното и недохранено тяло бавно се самоизяжда. Първо запасите от тлъстини, а после протеините и хранителните вещества от мускулите, докато всичко свърши и енергията се изчерпи. След това тялото започва да преустановява дейността си. Главните органи като черния дроб и бъбреците престават да функционират правилно. Мозъкът, който се състои приблизително от седемдесет и пет-осемдесет процента вода, усеща най-осезаемо пагубните ефекти на обезводняването. Реакциите му варират при различните хора, при това съвсем произволно, от ярки и образни халюцинации до пълно изгаряне. И на този етап уврежданията, причинени на мозъка, са необратими.

Без хранителни вещества тялото няма енергия и се свръхизтощава. Но в света няма нищо по-сложно и интелигентно от човешкото тяло и човешкия мозък. Дори под такъв силен натиск, защитният му механизъм работи възможно най-добре. За да се опита да съхрани малкото останала енергия и да предотврати човекът да умре в мъчителни болки, изтощеният организъм принудително заспива дълбоко. Щом се случи това, тялото бавно и тихо престава да функционира — напълно и милостиво. Човекът може никога повече да не отвори очи.

Мадлин знаеше, че умира. Знаеше, че ако отново заспи, вероятно няма да се събуди. Нямаше обаче представа какво да направи. Чувстваше се толкова уморена, че дори движението на един пръст беше като пробег на маратон.

— Не искам да умра — промълви тя със слаб и задъхан глас. — Не искам да умра така. Не искам да умра на това място. Моля ви, някой да ми помогне.

И после ѝ хрумна безумна мисъл. Беше чувала истории за хора, които пият собствената си урина. Колкото и отвратително да звучеше, Мадлин знаеше, че за някои това е дори сексуално възбуждащо. Умореният ѝ мозък обаче се бореше да запази живота и не се спираше пред нищо, колкото и да е гадно.

Без да се замисля повече, тя отново взе едно от празните шишета за вода. С огромни усилия се изправи на крака, разкопча и смъкна ципа на мръсните си скъсани панталони и ги смъкна до глезените си, а след това изхлузи и бикините си. Хвана в изправено положение шишето, затвори очи, съсредоточи се и сви силно мускулите на краката и стомаха си.

Нито капка.

Тялото ѝ беше толкова обезводнено, че не отделяше нито Мадлин обаче нямаше намерение да се отказва. Опита отново, отново и отново. Нямаше представа колко пъти, но накрая, сякаш след цяла вечност, на дъното на шишето плиснаха няколко капки. Беше толкова щастлива, че започна да се смее истерично. И тогава погледна в бутилката.

Няколкото капки урина, които бе успяла да изцеди от себе си, имаха тъмнокехлибарен цвят и тя знаеше, че това е много лош знак.

Колкото по-тъмна е човешката урина, толкова по-обезводнено е тялото.

Ако човек пие много течности, и по-точно вода, здравите бъбреци и черен дроб ги филтрират много бързо, като поглъщат онова, от което се нуждае организмът, и изхвърлят останалото. Изхвърлените течности напълват пикочния мехур. Когато пикочният мехур се напълни, човек изпитва потребност да отиде в тоалетната. Уринирането е главният начин на организма да се отърве от ненужните вещества, включително отровите, но невинаги. Ако човек се хидратира постоянно, тогава пикочният му мехур пак е пълен поради излишните течности, но в този случай организмът изхвърля предимно добавъчната вода или течности, които човекът е консумирал. Съдържанието на токсини в урината е минимално. Колкото по-малко токсини има, толкова по-светъл е цветът на урината, и обратното.

Съдейки по цвета, Мадлин разбра, че няколкото капки, които беше пуснала в шишето, вероятно съдържат деветдесет и девет процента токсини. Ако ги изпие, все едно ще погълне отрова. Това няма да ѝ помогне да остане жива, а само ще ускори смъртта ѝ.

Тя се втренчи в бутилката в треперещите си ръце и дълго я гледа. Идваше ѝ да се разплаче. Всъщност го направи, но в този напреднал стадий на дехидратация слъзните ѝ жлези не произведоха сълзи.

Силите я напуснаха и Мадлин се свлече на пода. Бутилката се изтърколи в другия край на стаята.

— Не искам да умра. — Думите се изтръгнаха от треперещите ѝ устни, но тя не можеше да се бори повече. Зрението ѝ се замъгли и очите ѝ започнаха да се затварят. Нямаше сили да остане будна.

Нямаше надежда.

Нямаше вяра.

Мадлин остави очите си да се затворят и се приготви да приеме неизбежното.