Престъпен ум

103.

Хънтър си пое дъх едва след няколко секунди и когато го направи, белите дробове и гърдите му пламнаха, сякаш беше погълнал горящ въглен. Той инстинктивно вдигна ръка към гърдите си и погледна към вратата. Краката му задраскаха по пода, опитвайки се да намерят опора, за да се изправи.

Стана. Първичният му инстинкт се задейства и той се втурна към вратата. Нямаше начин да позволи на Лушън да се измъкне. Знаеше, че той говореше сериозно — ако не го убиеше сега, Хънтър едва ли щеше да получи друг шанс. Лушън беше планирал бягството си до последния детайл. На ФБР беше отнело двайсет и пет години да го залови първия път. Кой знае още колко време ще им трябва, ако изобщо го хванат?

Хънтър беше направил само три крачки към коридора, когато съзря Мадлин. Кръвта течеше на вълни от отворената ѝ рана. Главата ѝ отново беше клюмнала на гърдите. Клепачите ѝ бяха притворени. Животът я напускаше.

Хънтър имаше отлични познания по анатомия. Раната беше в лявата страна на стомаха на Мадлин, точно под ребрата. Ножът, който бе използвал Лушън, беше дълъг тринайсет сантиметра, и той беше вкарал цялото острие в плътта ѝ. Съдейки по количеството кръв, което губеше Мадлин, Лушън беше разкъсал орган с много кръвоносни съдове.

«Горната лява страна — помисли си той. — Острието е пронизало далака ѝ.»

Освен това забеляза, че Лушън завъртя острието, докато го изваждаше от тялото ѝ, разширявайки раната и целия канал на проникване. Ако Хънтър не спреше кръвоизлива веднага, Мадлин щеше да умре от загуба на кръв до четири-пет минути. Дори ако успееше да спре външното кървене, той не можеше да направи нищо за вътрешния кръвоизлив. Пак трябваше бързо да я закара в болница и в операционна зала.

Примига веднъж. Приоритетите му се сблъскаха точно както беше предсказал Лушън.

Лушън се измъкваше.

«Никога повече няма да ме видиш. Не и в този живот.»

Хънтър отново примигна. Душевната битка, за която говореше Лушън, сега се вихреше с пълна сила в съзнанието му.

«Изпълни обещанието си към Джесика или спаси Мадлин. Не можеш да направиш и двете. Избирай, стари приятелю.»

Хънтър примигна още веднъж и после се втурна към Мадлин.

Коленичи пред нея, разкъса ризата си, смачка я на топка, сложи я върху раната и я притисна. Платът мигновено се намокри от кръвта ѝ.

— Погледни ме, Мадлин — каза той и протегна ръка към ножа, който беше хвърлил Лушън. — Погледни ме.

Тя не отвори очи.

— Мадлин, погледни ме.

Тя се опита, но клепачите ѝ затрептяха.

— Не, не, не. Остани с мен, миличка. Не затваряй очи. Знам, че си уморена, но трябва да останеш будна, разбираш ли? Ще те измъкна от тук.

Хънтър погледна зад стола. Ръцете ѝ краката ѝ бяха завързани с найлоново въже. Докато продължаваше да притиска раната ѝ с лявата си ръка, той наклони тялото си надясно и сряза въжето.

Ръцете на Мадлин увиснаха до тялото, сякаш беше парцалена кукла.

Хънтър бързо сряза найлоновото въже около краката ѝ.

— Мадлин… — Той пусна ножа и протегна ръце към лицето ѝ. Докосна брадичката ѝ и леко разтърси главата ѝ. — Остани с мен, миличка. Не заспивай.

Сънените ѝ очи намериха лицето му.

— Точно така. Гледай ме в очите. — Хънтър хвана лявата ѝ ръка и я сложи върху ризата си над раната ѝ. — Искам да притискаш това до тялото си с всички сили. Разбираш ли, миличка?

Той взе и дясната ѝ ръка и я постави върху лявата, така че Мадлин да притиска ризата с двете си ръце.

Тя не реагира.

— Дръж ръцете си там и притискай, чу ли?

Мадлин се опита, но беше толкова немощна, че нямаше достатъчно сили да притиска раната, за да ограничи кървенето. Налагаше се да го направи Хънтър и в същото време да я изнесе от бомбоубежището, да я сложи в джипа, ключовете за който все още бяха в джоба му, и да я закара в болница. Задачата беше много трудна.

Той постави лявата си ръка върху ръцете на Мадлин, за да ѝ помогне да притиска по-силно.

«Мисли, Робърт, мисли» — каза си и огледа стаята. Нямаше абсолютно нищо, което можеше да използва.

Хрумна му да изтича в контролната стая и да потърси тиксо или въже, с което да прикрепи ризата към раната, но това щеше да отнеме твърде много време, а Хънтър не разполагаше с никакво.

«Мисли, Робърт, мисли» — повтори си той и отново огледа стаята.

И тогава се сети за Призрака.

Призрака беше дребен, с много тясна талия, но Мадлин беше отслабнала толкова много, че коланът му сигурно щеше да опаше тялото ѝ.

— Мади, притискай ризата. Ей сега ще се върна.

Тя го погледна със замъглени очи.

— Дръж здраво, миличка. Идвам веднага.

Пусна ръцете ѝ и от раната мигновено потече кръв. Мадлин нямаше сили да притиска. Робърт трябваше да действа бързо.

Той се изправи и хукна по коридора. Стигна до контролната стая за три секунди.

Призрака носеше евтин черен кожен колан, обикновен модел, с катарама, която се щракаше. Хънтър го разкопча и го издърпа от кръста му с един силен замах. Без да губи време, се завтече обратно по коридора и когато стигна до Мади, беше загубил само девет секунди.

Ръцете ѝ почти бяха пуснали ризата.

— Тук съм, Мади, тук съм — каза Хънтър и притисна ризата с лявата си ръка, а с дясната надигна гърба на Мадлин от облегалката на стола и уви колана на Призрак около торса ѝ и подгизналата от кръв риза. — Сега малко ще те стегна — добави той и дръпна силно колана.

Мадлин се закашля няколко пъти. От устата ѝ не излезе кръв. Това беше добър знак.

Хънтър закопча колана.

— Добре, миличка, сега ще те взема и ще се махнем от това място, по дяволите. Ще те закарам в болница. Не заспивай. Знам, че си уморена, но не затваряй очи. Разбираш ли? Дръж очите си отворени. Готова ли си? Тръгваме.

Вдигна я на ръце и се изправи. Коланът беше здраво пристегнат и не се размести. Мадлин се закашля отново. Все още нямаше кръв.

Хънтър побягна по коридора колкото му държат краката.