Престъпен ум

111.

Седем часа по-късно

Международно летище «Джон Ф. Кенеди», Ню Йорк

— Желаете ли питие, докато чакате останалите пътници да се качат на борда, господин Тейлър-Котън? — усмихна се лъчезарно младата стюардеса. Русата ѝ коса бе прибрана на тила и оформена в съвършен кок, а внимателно нанесеният ѝ грим чудесно подчертаваше очите, скулите и устните ѝ. — Може би шампанско или коктейл? — предложи тя.

Шампанското и коктейлите бяха част от привилегиите на пътуването в първа класа.

Пътникът откъсна очи от илюминатора и погледна красивото ѝ лице. На табелката на гърдите ѝ пишеше «Кейт». Той се усмихна.

— Шампанско би било идеално. — Гласът му беше тих, с лек канадски акцент. Тъмнозелените му очи имаха напрегнат, но интелигентен израз.

Усмивката не слезе от устните на стюардесата. Тя намираше господин Тейлър-Котън за загадъчно очарователен и това ѝ харесваше.

— Страхотен избор — отвърна тя. — Ей сега се връщам с чаша.

— Извинявай, Кейт — обади се той, докато стюардесата се обръщаше. — След колко време ще излетим?

— Тази вечер самолетът е пълен. И току-що започнахме да качваме пътниците в другите класи. Ако никой не закъснее, би трябвало да започнем да рулираме към пистата за излитане след не повече от двайсет-трийсет минути.

— О, прекрасно. Благодаря.

— Ако мога да направя с нещо краткото чакане по-удобно за вас, кажете ми. — В усмивката ѝ проблесна искра на флиртуване.

Господин Тейлър-Котън също ѝ се усмихна закачливо.

— Ще го имам предвид.

Погледът му я проследи, когато тя тръгна по пътеката между седалките. Стюардесата се скри зад завесата и вниманието му отново се насочи навън през илюминатора. Не беше ходил в Бразилия, но беше чувал фантастични неща за тази страна и с нетърпение очакваше да прекара известно време там. Щеше да бъде приятна промяна.

— Чувал съм, че плажовете в Бразилия са зашеметяващи — каза пътникът, който седеше зад господин Тейлър-Котън, и се наведе напред. — Не съм ходил там, но са ми казвали, че са като рай на земята.

За миг сърцето на господин Тейлър-Котън се смрази, а след това той се усмихна на отражението си, което го гледаше от илюминатора на самолета. Би познал този глас навсякъде.

Пътникът зад него стана, пристъпи напред и небрежно се подпря на облегалката за ръце на единичната седалка от другата страна на пътеката срещу господин Тейлър-Котън.

— Здравей, Робърт — каза господин Тейлър-Котън и обърна глава да го погледне.

— Здравей, Лушън — спокойно отговори Хънтър.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Лушън.

— Знам — призна Хънтър. — Ти, от друга страна, си свършил страхотна работа с външния си вид. Друг цвят на косата, контактни лещи, нямаш брада, дори белегът ти е изчезнал. И всичко това само за няколко часа.

Лушън изглеждаше така, сякаш приема комплимент.

— Можеш да сътвориш чудеса с грим и малко протези, ако знаеш какво правиш.

— И си овладял до съвършенство канадския акцент. Сега си от Нова Скотия, нали?

Лушън се усмихна.

— Все още имаш невероятен слух, Робърт. Да, точно така. Халифакс. Но наистина съм овладял цяла колекция от акценти. Искаш ли да чуеш някои от тях?

Последното изречение бе произнесено с безупречен акцент от средната западна част на Щатите, по-точно от Минесота.

— В момента, не — отвърна Хънтър.

Лушън безгрижно погледна ноктите си.

— Как е Мадлин?

— Жива. Ще се съвземе напълно.

Лушън отново погледна Хънтър.

— Имаш предвид физически, нали? Защото психически тя вероятно ще бъде развалина до края на живота си.

Погледът на Хънтър стана по-твърд. Знаеше, че Лушън отново е прав. Травмата, която беше преживяла Мадлин, щеше да я съпътства до края на живота ѝ. Реалният мащаб на последиците нямаше да бъде известен години наред. Нито трайните психологически ефекти.

Последва дълго мълчание.

— Как ме намери? — най-после попита Лушън.

— Тетрадките ти — обясни Хънтър. — Дългогодишният ти проект. Твоят «подарък» за нас, както се изрази. Или по-скоро енциклопедията ти.

Лушън го погледна с любопитство.

— Да — добави Хънтър. — Все още си спомням деня, в който сподели с мен идеята си в Станфорд.

Лушън се усмихна.

— Тя ти се стори налудничава тогава.

Хънтър кимна.

— Все още мисля така.

— Е, налудничавата идея стана реалност, Робърт. И информацията в тези тетрадки завинаги ще промени начина, по който ФБР, НЦАНП, Отделът за бихейвиористичен анализ и всяка друга правораздавателна агенция в страната и може би в света гледат на садистите рецидивисти. Тази информация ще ви накара да разберете неща, които досега никой не е проумявал и не би проумял, ако я нямаше. Интимни неща и мисли, които никога не са били обяснени. Неща, които неимоверно много ще подобрят шансовете ви да заловите тези нарушители. Това е моят подарък за вас и за този объркан свят. Работата и тетрадките ми ще бъдат изучавани и цитирани от идните поколения. — Лушън повдигна рамене. — Какво от това, че съм отнел живота на няколко души в името на проучването си? Знанията имат цена, Робърт. Някои по-висока от други.

Хънтър не се изненада от самовлюбените коментари на Лушън. Той не им обърна внимание и продължи да обяснява как написаното в тетрадките го е довело до него.

— В тетрадките любезно си отбелязал всичко, свързано с експериментите ти — места, използвани методи, имена на жертви и много повече. Цяла нощ преглеждах някои от тях.

— Прочел си петдесет и три тетрадки за една нощ?

— Не, но успях да прелистя осем от тях. И извадих късмет, а ти — не.

Изражението на Лушън показа интерес.

— Докато ги четях, попаднах на името на една от жертвите, което вече бях чувал — Лиъм Шоу.

Очите на Лушън станаха студени.

— Отне ми известно време, докато се сетя, но накрая си спомних. Това беше името, което ти си използвал, когато са те арестували в Уайоминг.

Лушън не каза нищо.

— Освен това любезно си описал подробно всичките си жертви — продължи Хънтър. — И тогава осъзнах, че ти и Лиъм Шоу имате няколко общи физически характеристики — същите ръст, телосложение, цвят на кожата, форма на лицето и на очите, нос и уста. Освен това сте на едни и същи години.

Лушън мълчеше.

— И после си спомних нещо друго, което спомена на един от разпитите. Ти каза на Кортни, че причината да те заловят не е заслуга на ФБР. Те не разследвали никое от убийствата ти, нито фалшивите имена, които си използвал.

Лушън се премести неспокойно на седалката.

— Това ме накара да се замисля. Започнах отначало и проверих всички други жертви мъже, които си описал в тетрадките. Не бяха много, но всички имаха едни и същи физически характеристики с теб.

Лушън се почеса по брадичката.

Хънтър пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— И затова си ги избирал. Не защото си искал да бъдат включени в твоята енциклопедия за изтезания и смърт, а защото си съставял списък със самоличности, които да откраднеш незабавно, ако се наложи.

Погледът на Лушън се насочи към илюминатора и мрака навън.

— Някои от жертвите ти мъже са проституирали — продължи Хънтър. — Други не са имали късмет в живота, но всичките са имали нещо общо — били са самотници. Хора, вероятно отхвърлени от семействата и приятелите си. Хора, напуснали родните си места, за да започнат нов живот в друг град. Хора без ангажименти към никого. Онези, за които никой няма да съобщи, че са изчезнали. Забравените. Онези, които няма да липсват на никого.

— Те винаги са най-подходящите жертви — безгрижно подметна Лушън.

— Поради естествената им физическа прилика с теб да заемеш тяхното място не е било трудно — малко грим, боя за коса, може би контактни лещи, различен акцент и сбогом, Лушън Фолтър, здравей, нова самоличност. В този случай — Антъни Тейлър-Котън от Халифакс, Канада.

Лушън най-после улови нишката на мисълта на Хънтър.

— И ти и ФБР цяла нощ сте преглеждали тетрадките, търсейки имената на жертвите мъже.

Хънтър кимна.

— Всяко име в списъка, който съставихме, бе обявено за национално издирване, но ще призная, че надеждата беше слаба. Най-доброто, на което се надявахме, беше, ако ни провърви, след няколко години някое от тези имена да се появи в трансакция с кредитна карта някъде. Малка улика за местонахождението ти. Представи си изненадата ни, когато след два часа научихме, че Антъни Тейлър-Котън, притежател на канадски паспорт, точно като една от жертвите, които си описал в тетрадките, си е купил билет за полет до Бразилия за тази вечер.

— Предполагам, че трябваше да взема по-ранен полет — отбеляза Лушън.

Хънтър лесно разбра логиката му — беше имал две възможности за избор. Едната бе да остане в САЩ и да се крие известно време, дълго време, и вероятно да се наложи да живее дегизиран. Името му щеше да бъде включено в списъка с десетте най-издирвани от ФБР престъпници и снимката му щеше да бъде разпространена във всеки полицейски участък и шерифски отдел в страната. Лушън Фолтър вече не беше неизвестният призрачен убиец като преди.

Втората възможност за избор бе да изчезне бързо, за предпочитане някъде извън Съединените щати. Хънтър беше сигурен, че Лушън не подценява ФБР. Лушън знаеше, че енциклопедията му ще бъде прочетена внимателно до последната подробност, защото искаше именно това. Той разчиташе Бюрото да свърже името на една от жертвите му с името, което бе използвал, когато беше арестуван, и после да забележи физическата прилика между всичките му жертви мъже и него. Затова, изчезнеше ли бързо извън САЩ, всички тези установени връзки нямаше да имат никакво значение, защото ФБР нямаше да може да го хване.

Но не си беше представял, че агентите на Бюрото ще успеят да навържат всичко само за два часа.

— Може би — отговори Хънтър. — Както казах, този път ние извадихме късмет, а ти — не, защото името Лиъм Шоу случайно беше в една от осемте тетрадки, които взех аз. Ако не бях попаднал на това име, на хората от ФБР вероятно щяха да им трябват няколко месеца да свържат точките, а дотогава ти отдавна щеше да си изчезнал.

Хънтър най-после откъсна очи от лицето на Лушън и тръгна по пътеката към завесата отпред. Завесата изведнъж се дръпна и към Лушън се отправи директорът Ейдриън Кенеди, придружен от четирима агенти на ФБР. От срещуположния край на пътеката се появиха четирима въоръжени командоси от специалните части, които също тръгнаха към тях.

За пръв път Лушън показа неподправена изненада.

— Ще ме предадеш на ФБР?

Хънтър не отговори.

— Много ме разочароваш, Робърт. Мислех, че държиш на думата си. Мислех, че си обещал не само на себе си, но и в памет на твоята убита годеница, че ще намериш онзи, който насилствено я е отнел от живота ти, и ще го ликвидираш. Нали това искаш от двайсет години? Да отмъстиш за смъртта на Джесика. Е, ето ме, стари приятелю. Трябва само да изстреляш един куршум в главата ми и двайсетгодишното ти търсене ще свърши. Ще можеш да се гордееш със себе си. — Лушън бързо огледа пътеката в двете посоки. — Хайде, Робърт. Ето ме тук пред теб. Обещавам, че няма да реагирам. Ще бъда лесна мишена.

Хънтър пристъпи от крак на крак.

Кенеди и другите се приближаваха.

— Ти каза, че Джесика заслужава справедливост повече от всичко друго. Нима ще измениш на обещанието си, Робърт? Нима ще измениш на паметта на единствения човек, когото си обичал? Жената, която искаше за своя съпруга? Жената, която носеше твоето бебе?

Хънтър се вцепени.

Лушън видя болката на лицето му и го притисна още повече.

— Да, знаех, че Джесика е бременна. Тя ми го каза, когато ме молеше да не я убивам, но въпреки това аз го направих. И знаеш ли, че твоето име беше последното нещо, което промълвиха устните ѝ, преди да прережа гърлото ѝ? Преди да убия нея и детето ти?

Пред очите на Хънтър се спусна червена мъгла и кръвта му закипя. Вече не бе способен на обективна преценка. Действията му не се ръководеха от здрав разум и логика, а от чиста ярост. Ръката му трепереше от унищожителен гняв, когато посегна към кобура си.

Кенеди видя израза в очите му, но все още беше на няколко крачки от него.

— Робърт, не го прави! — извика той. Само това можеше да стори.

Но беше късно.