Престъпен ум

62.

Хънтър успя да спи само три и половина неспокойни часа. Стана в пет сутринта, до шест и половина вече беше пробягал осем километра и в седем и половина двамата с Тейлър отново бяха в подземно ниво пет.

Като предишния път Лушън седеше на ръба на леглото. Беше кръстосал десния си крак върху левия, бе сключил ръце в скута си и спокойно ги чакаше.

През нощта Хънтър, Тейлър и Кенеди бяха решили, че да го притиснат да говори за тетрадките, ако наистина съществуват, не е най-добрата стратегия. Останките на жертвите все още бяха приоритет.

— Питах се дали все още си тук, Робърт — каза Лушън, когато двамата с Тейлър заеха местата си. — Помислих си, че може да искаш да видиш останките на Сюзън с очите си. И че вече пътуваш за Невада да се срещнеш с родителите ѝ. — Той се втренчи изпитателно в Хънтър, но не видя нищо особено в изражението му. — Намерихте я, нали? — Въпросът прозвуча незаинтересувано.

— Намерихме я — потвърди Кортни.

— О, но разбира се — каза Лушън, сякаш си спомни нещо. — Анализи и още анализи. Ти си сигурен, че е тя, нали, Робърт?

Хънтър не реагира.

— ФБР обаче не биха си помръднали пръста, докато нямат потвърждение от лабораторията. Такъв е протоколът. Контактът с родителите ѝ, без да сте сто процента сигурни, че това са останките на Сюзън, е безотговорен и потенциално вреден и за двете страни. Това е разбираемо.

— Има ли други жертви, заровени около къщата в Ла Хонда, Лушън? — попита Хънтър.

Лушън се усмихна.

— Мислих за това. Мястото е страхотно. Скрито е отвсякъде. Няма съседи. Никой не може да се промъкне до теб незабелязано. — Той поклати глава. — Но не. Сюзън беше единствената в Ла Хонда. Страната е огромна, Робърт. Не е трудно да намериш подобни места. Все едно, след Сюзън се съвземах дълго време. — Лушън започна да пука кокалчетата на пръстите си. — Всички сме чували и чели за периода на «охлаждане» между серийните убийства, но искам да ви кажа, че… това е адски мрачно време.

Хънтър не се интересуваше много да чуе как се е чувствал Лушън и макар да знаеше, че той иска да проточи всеки разпит колкото е възможно по-дълго, пак настоя за информацията, от която се нуждаеше.

— Кажи ни името на друга жертва и къде е заровена, Лушън.

Лушън обаче продължи да говори, сякаш не чу въпроса:

— През дните, седмиците и месеците след Сюзън, докато въздействието на наркотика «убиване» преминаваше… — Той оформи кавички във въздуха с пръсти — бях сигурен, че никога повече няма да го направя. Но с времето всички подтици започнаха отново да се завръщат. По-силни и настойчиви. Липсваше ми трансцендентното извисяване и чувството, което изпитах със Сюзън в онази нощ. И знаех, че и тялото, и мозъкът ми горят от нетърпение да го преживеят отново.

— Колко време продължи периодът на охлаждане между Сюзън Ричардс и втората ти жертва? — попита Тейлър.

— Седемстотин и девет дни.

Лушън дори не се замисли върху отговора. Бройката беше гравирана в паметта му. Всеки детайл за всичко бе гравиран в паметта му.

— Вече бях в Йейл — добави той. — Тя се казваше Карън Симпсън.

Хънтър се намръщи.

Лушън го погледна и кимна.

— Точно така, Робърт, Карън беше реална, с всичките ѝ татуировки, пиърсинг на устните и носа, удълженото цял сантиметър ляво ухо и бретона а ла Бети Пейдж. Запознахме се в Йейл, както ти казах, но излъгах за нещо. Карън не беше наркоманка. Съчиних си го, защото се вместваше в историята, която исках да ти разкажа преди два дни. Научих нещо с течение на времето. Ако ще лъжеш, използвай колкото е възможно повече верни факти — реални хора, имена, описания, места, времеви рамки и така нататък. Запомнят се по-лесно и ако се наложи да разкажеш историята си по-късно, намаляваш шанса да те хванат.

Хънтър познаваше тази теория.

— Както вече ви казах, Карън беше много мила жена. Тя също правеше докторска дисертация по психология. Учехме заедно. Всъщност… — Лушън им се усмихна глуповато, сякаш искаше да каже: «Аз знам нещо, което вие не знаете». — И двамата вече сте се запознали с нея. — Той ги погледна предизвикателно.

— Другите татуировки в рамки в мазето — досети се Хънтър.

— Именно, Робърт — потвърди Лушън. — Жеравите.

На едното от парчетата човешка кожа, поставени в рамки в мазето на Лушън, имаше цветна татуировка на два жерава. Дизайнът беше взет от картина на име «Жерави на снежен бор» от художника Кацушика Хокусай.

— Тя я беше татуирала на дясното си рамо — добави Лушън. — Въпреки че Карън беше едва втората ми жертва, реших да подходя авантюристично.