Престъпен ум

71.

— Мадлин — каза Лушън. Все още седеше на леглото с удобно протегнати пред себе си крака. — Името ѝ е Мадлин Рийд, но обича да я наричат Мади.

Дълбоко в тялото на Хънтър се надигнаха бодежи, сякаш в кръвообращението му препускаха газирани мехурчета със засилващо се усещане за неотложност.

Тейлър имаше чувството, че са я зашлевили в лицето.

— Какво? — попита тя и се наведе напред.

— Мадлин Рийд, или ако предпочитате, Мади Рийд — повтори Лушън и повдигна рамене. — Тя е на двайсет и три години. Отвлякох я на девети април в Питсбърг, Пенсилвания, но е родена в Блу Спрингс Сити, Мисури. — Той врътна глава към дъното на коридора извън килията. — Можете да проверите, ако искате. Семейството ѝ сигурно вече е обезумяло.

Хънтър и Тейлър знаеха, че Ейдриън Кенеди слуша разпита. Той беше чул името и щеше да провери всичко за няколко минути.

— Девети април? — попита Тейлър. Очите ѝ бяха широко отворени от почуда. — Това е преди четири месеца.

— Да — потвърди Лушън. — Но не се тревожете, агент Тейлър. Имам малка система, която работи. Доказана е през годините. — Той се усмихна. — Оставям ѝ дажби от храна и вода, преди да замина, и Мади е много умна. Тя бързо разбра, че трябва да ги пести, иначе ще се свършат, преди да ѝ донеса нови запаси. И ви уверявам, че стана експерт в това отношение. — Лушън протегна ръце и огледа вените си. — Само че трябваше да се върна преди четири-пет дни.

Той изчака сериозността на думите му да удари всички в лицето и след това продължи:

— Ако храната и водата ѝ са се свършили преди няколко дни, Мади несъмнено вече е много немощна, но вероятно все още е жива. Обаче колко още ще живее? Не мога да ви кажа.

— Къде е тя? — попита Хънтър.

— Разкажи ми за Джесика Питърсън — отново настоя Лушън. — Разкажи ми за жената, която си обичал.

Хънтър си пое дълбоко дъх през стиснати зъби.

— Кажи ни къде е Мадлин, Лушън, за да можем да я спасим, и ти обещавам, че ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Лушън потърка кожата между веждите си и се престори, че мисли.

— Не. Няма сделка. Както казах, сега е твой ред да отговориш на моите въпроси. Аз казах достатъчно.

— Ще ти отговоря, Лушън. Давам ти честната си дума. Но ако храната и водата на Мадлин са се свършили преди четири дни, трябва да я намерим веднага. — Настойчивостта в гласа на Хънтър зареди с електричество въздуха.

Лушън го погледна невъзмутимо.

— Какъв е смисълът да я оставим да умре така, Лушън? — замоли го Хънтър. — Каквото и удоволствие да си изпитал от убиването на жертвите си, смъртта на Мадлин няма да ти го донесе.

— Вероятно не — съгласи се Лушън.

— Тогава, моля те, позволи ѝ да живее.

Изражението на Лушън беше каменно.

— Всичко свърши, Лушън. Огледай се наоколо. Заловен си. Случайно, но си заловен. Няма смисъл да отнемаш живота на още един човек. Моля те, в теб трябва да е останало нещо човешко. Имай милост поне веднъж. Нека да спасим Мадлин.

Лушън стана.

— Хубава реч, Робърт — каза той и сви устни. — Кратка, по същество и с премерени чувства. За момент си помислих, че ще се просълзиш. — Иронията беше като втора кожа за него. — Но аз имам милост. Моят вид милост. И ето как ще стане. Първо искам да чуя за Джесика. Само тогава ще ти кажа къде в Ню Хейвън се намират останките на Карън Симпсън и другите четири жертви и къде е Мадлин Рийд. След това ти и агент Тейлър ще станете герои.

Лушън видя, че Тейлър погледна часовника си.

— Да, губите време — кимна той. — Всяка секунда изведнъж стана много ценна, нали? Не е необходимо да ми казвате, че обезводняването може да има необратими неврологични последици. Ако не предприемете нещо, дори ако я намерите жива, докато стигнете до нея, тя може вече да е вегетиращо същество. — Лушън посочи стола на Хънтър. — Затова седни си на задника, Робърт, и започни да говориш.