Престъпен ум

110.

Хънтър спря внезапно, когато се върна в болничната стая на Мадлин. Кожата му настръхна. Мадлин все още лежеше неподвижно по гръб, но очите ѝ бяха отворени или по-скоро притворени. Клепачите ѝ се бореха със собствената си тежест.

Той се втурна към леглото ѝ.

— Мадлин?

Тя примигна сънено.

Хънтър нежно докосна ръката ѝ.

— Мадлин, помниш ли ме?

Тя примигна отново и очите ѝ най-после намериха лицето му. Не каза нищо, но устните ѝ се разтеглиха в тънка, ала искрена усмивка.

Хънтър също ѝ се усмихна.

— Знаех си, че ще победиш — промълви той. — Ще отида да повикам лекар. Ей сега се връщам.

Мадлин съвсем леко стисна ръката му.

Хънтър изскочи от стаята и след по-малко от минута се върна заедно с нисък възпълен лекар, който вървеше така, сякаш да носи тежестта на тялото си беше ежедневно наказание. Лекарят се приближи до леглото на Мадлин и в същия миг Хънтър усети, че мобилният телефон отново вибрира в джоба му. Той се извини и бързо излезе от стаята.

— Робърт — каза Кенеди, — вторият списък, идеята, която ти хрумна.

— Да. Какво?

— Няма да повярваш.