Престъпен ум

82.

Хънтър и двама морски пехотинци чакаха до малкия произведен по поръчка петместен «Лиър Джет», когато черният джип с Тейлър и Лушън спря до самолета.

На небето бяха започнали да се събират тежки облаци, създавайки усещането, че денят променя настроението си и светлината се заменя с мрак, а синьото — със сиво.

Кортни слезе от колата и даде на единия командос ключовете за оковите на Лушън. Пехотинците го отключиха от задната седалка и го качиха на борда на самолета. Докато минаваха покрай Хънтър и вървяха нагоре по няколкото стъпала, водещи към вратата на самолета, Лушън се обърна и погледна Хънтър в очите. Не видя нищо друго, освен болка и гняв, но се наложи да се бори, за да сдържи усмивката си.

Едва когато веригите на Лушън бяха закачени за специалните метални халки, монтирани в пода до едната седалка, Хънтър и Тейлър се качиха на борда.

Седалката на Лушън беше в дъното на пътническия салон, оградена с метална решетка, снабдена с военна, неразбиваема електронна ключалка, която можеше да се активира само с бутон до пилотската кабина.

Тейлър сложи сакото си на седалката вдясно пред клетката на Лушън, но не седна. Хънтър зае мястото от другата страна на пътеката. Пилотът търпеливо чакаше.

— Е, къде в Илинойс отиваме? — попита Кортни.

— Не отиваме в Илинойс — хладно отвърна Лушън.

Тейлър се поколеба за миг.

— Как така? Ти каза, че ще ходим в Илинойс.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ни трябва достатъчно гориво, за да изминем разстоянието от тук до Илинойс. Ако имаме достатъчно гориво до Илинойс, това означава, че горивото ще ни стигне и до Ню Хампшър. Там отиваме.

Седалката на Лушън беше неподвижна, но всички други се завъртаха на триста и шейсет градуса. Хънтър не завъртя седалката си, за да го погледне, и продължи да гледа напред, но не се изненада, че Лушън продължава да играе игрички.

— Ню Хампшър — каза Кортни.

— Точно така, агент Тейлър. «Живей свободен или умри.»3

— Добре. И къде по-точно в Ню Хампшър отиваме?

— Кажете на пилота да се отправи към Ню Хампшър. Ще му кажа още подробности, щом навлезем във въздушното пространство на щата.

Тейлър предаде инструкциите на пилота и се върна на мястото си. Като Хънтър и тя предпочете да не сяда с лице към затворника.

Минута по-късно самолетът рулира до края на пистата и пилотът съобщи, че имат разрешение да излетят. Реактивните двигатели забръмчаха и след двайсетина секунди машината се понесе във въздуха. Самолетът се наклони надясно и няколкото лъчи слънчева светлина, които успяха да проникнат през тъмните облаци, се отразиха ярко в корпуса.

Хънтър гледаше през прозореца, докато земята долу постепенно се отдалечаваше. За него затвореният въздух в самолета беше по-гъст от всякога, сякаш бе замърсен от присъствието на Лушън.

Тейлър седеше неподвижно, втренчила очи право напред, опитвайки се да подреди множеството мисли, експлодиращи в главата ѝ. Носеше шише с вода и на всяка една-две минути отпиваше малка глътка. Не беше жадна, но това беше нервен рефлекс, нещо, което тялото ѝ бе принудено да прави несъзнателно, за да се успокои.

Хънтър също се бореше с мислите си, но този път двайсетте години на гняв и отчаяние напираха да намерят отдушник.

Бяха летели повече от половин час, когато отново чуха гласа на Лушън.

— Вярвате ли, че някои хора се раждат «зли», агент Тейлър? — попита той.

Кортни отново отпи глътка вода и погледна Хънтър. Той сякаш не беше чул въпроса. Цялото му внимание бе насочено към света извън самолета, а не вътре в него.

Тейлър не отговори, но Лушън продължи:

— Знаете, че мнозина криминолози, психолози и психиатри са на мнение, че човек може да се роди «зъл», нали? С някакъв ген на злото.

Тя не каза нищо.

— Щом те вярват в съществуването на ген на злото, това означава, че мислят, че да бъдеш зъл или да проявяваш изключително насилие, може да бъде генетично състояние. Смятате ли, че това е вярно, агент Тейлър? Мислите ли, че едно новородено наистина може да наследи зло и да бъде убиец, както някое друго наследява хемофилия или цветна слепота?

Кортни мълчаливо изпи глътка вода.

— Хайде, доставете ми удоволствие, агент Тейлър — настоя Лушън. — Мислите ли, че зъл и безчувствен убиец като мен може да е продукт на генетично наследство?

«Защо не са монтирали звукоизолираща плексигласова клетка в самолета вместо метална?» — помисли си Кортни.

— Двайсет и седем — каза Лушън и облегна глава назад на седалката.

Очите на Тейлър отново се стрелнаха инстинктивно към Хънтър. Той продължаваше да гледа навън, но тя беше сигурна, че го е чул. Дали Лушън беше сменил темата и сега им казваше координати? Кортни завъртя седалката си.

— Двайсет и седем?

— Двайсет и седем — потвърди Лушън и кимна.

— Какво двайсет и седем?

— Щата.

На лицето на Тейлър се изписа озадаченост.

— Посетих банки за сперма в двайсет и седем щата — обясни Лушън. — Използвах различни имена и житейски истории, които биха смаяли и кралицата на Англия. Това е част от много дълъг експеримент, който все още продължава.

Тейлър почувства, че в гърлото ѝ се надигат киселини.

— Ето защо, ако вярвате, че да бъдеш убиец може да е резултат на генетично наследство, агент Тейлър — добави Лушън, — тогава след няколко години може да ни очакват изненади.

На Кортни ѝ се догади, че е в едно затворено пространство и диша един и същ въздух с Лушън.

— Ти си не само болен — каза тя с отвратено изражение на лицето, — но и напълно откачен.

Тонколоните изпращяха веднъж и после се чу гласът на пилота:

— Наближаваме границата между Масачузетс и Ню Хампшър. Имам ли нови инструкции?

Лицето на Лушън се оживи.

— Нека приключението започне.