Престъпен ум

14.

За своя изненада Хънтър установи, че е затаил дъх, докато вратата се отваряше.

Първият човек, който влезе, беше висок морски пехотинец с атлетично телосложение, който носеше бойна пушка за стрелба на малко разстояние. Той направи две крачки в стаята, спря и после отстъпи вляво, освобождавайки пътя.

Вторият човек, който влезе в стаята, беше два-три сантиметра по-висок от Робърт. Косата му беше кестенява и подстригана късо. Брадата му беше разрошена. Беше облечен със стандартен оранжев затворнически гащеризон. Ръцете му бяха оковани в белезници и свързани с метална пръчка, не по-дълга от трийсетина сантиметра. Веригата, прикрепена към металната пръчка, бе увита около кръста му и се спускаше надолу по краката му, закачена за дебели и тежки окови на глезените, които ограничаваха движенията му и го принуждаваха да тътри крака, докато върви като японска гейша.

Главата му бе наведена и брадичката му докосваше гърдите. Хънтър не виждаше добре лицето му, но въпреки това позна стария си приятел.

Зад затворника пристъпваше втори пехотинец, въоръжен като първия.

Робърт се отмести вдясно, без да каже нищо.

Пазачите насочиха затворника към металната маса и единия стол. Докато го настаняваха, втория командос бързо закопча веригата на глезена му за металната скоба на пода. Затворникът не вдигна глава, свел поглед надолу по време на цялата процедура. Щом свършиха работата си, двамата пазачи излязоха от стаята, без да проронят нито дума или да погледнат Хънтър. Вратата се затвори зад тях със силно издрънчаване.

Последвалите секунди на напрегнато мълчание продължиха сякаш цяла вечност, докато затворникът най-после вдигна глава.

Хънтър стоеше от другата страна на масата срещу него неподвижно, онемял от слисване. Очите им се срещнаха и за момент двамата се втренчиха един в друг. След това устните на затворника се разтеглиха в тънка нервна усмивка.

— Здравей, Робърт — каза той с глас, изпълнен с чувства.

Лушън бе напълнял, откакто Хънтър го бе видял за последен път, но всичко беше мускули. Лицето му беше състарено, но по-слабо. Кожата му все още имаше същия непогрешимо здрав оттенък, както някога, но изразът в тъмнокафявите му очи се бе променил. Сега в тях се четеше проницателност и те гледаха на всичко с огромна съсредоточеност и целенасоченост. С високите му скули, пълни чувствени устни и четвъртита челюст, Хънтър не се съмняваше, че жените все още го смятат за хубавец. Дългият два и половина сантиметра диагонален белег в лявата страна на лицето, точно под окото, му придаваше вид на буйно «лошо момче», който, Хънтър бе сигурен, много хора намираха за очарователен.

— Лушън — рече той, сякаш не може да повярва на очите си.

Двамата се взираха един в друг още няколко секунди.

— Отдавна не сме се виждали — каза Лушън, поглеждайки окованите си ръце. — Ако можех, щях да те прегърна. Липсваше ми, Робърт.

Хънтър мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Беше се надявал, че един ден отново ще види стария си приятел от университета, но не си бе представял, че това ще стане при обстоятелствата, в които се бяха озовали в момента.

— Изглеждаш добре, приятелю мой — отново се усмихна Лушън, анализирайки го с поглед. — Виждам, че редовно си правил гимнастика. Приличаш на… — Той замълча, търсейки подходящи думи — строен боксьор, готов за шампионска схватка, и изобщо не си остарял. Животът, изглежда, е бил добър към теб.

Хънтър леко тръсна глава, все едно излизаше от унес.

— Лушън, какво става, по дяволите? — Гласът му беше спокоен и сдържан, но очите му все още показваха изненада.

Лушън си пое дълбоко дъх и тялото му се напрегна.

— Не съм сигурен, Робърт. — Гласът му беше малко по-слаб.

— Не си сигурен?

Лушън отново насочи поглед към окованите си ръце и се размърда неспокойно на стола, търсейки по-удобна поза — ясен знак, че се бори с мислите си.

— Кажи ми — каза той, отбягвайки зрителен контакт, — чувал ли си се със Сюзън? — За миг Лушън изглеждаше изненадан от въпроса си.

Хънтър се намръщи.

— Какво?

— Сюзън. Помниш я, нали? Сюзън Ричардс.

В главата на Хънтър нахлуха проблясъци на спомени. Той си спомняше Сюзън много добре. Как би могъл да я забрави? Тримата бяха неразделни през годините им в университета. Сюзън също следваше психология и беше много умна студентка. След като я бяха приели в Станфорд, тя се беше преместила от Невада в Калифорния. Беше едно от онези щастливи момичета, винаги усмихнати и позитивно настроени към всичко, и малко неща можеха да я смутят. А и привлекателна — висока и слаба, с кестенява коса, красиви светлокафяви очи с формата на бадем, малък нос и сочни устни. Беше наследила повечето изящни черти на майка си индианка. Всички казваха, че прилича повече на холивудска звезда, отколкото на студентка по психология.

— Да, разбира се, че помня Сюзън — отговори Хънтър.

— Чувал ли си се с нея през всичките тези години? — попита Лушън.

Подготовката по психология на Хънтър се задейства и той най-после осъзна какво става. Защитните механизми и страхът на Лушън се активираха. Понякога, когато се бои или е прекалено нервен, за да говори по деликатен въпрос, човек почти несъзнателно се опитва да отклони разговора от тази чувствителна тема и да избегне да говори за нея поне за малко, докато се поуспокои. Именно това правеше Лушън.

Като психолог Хънтър знаеше, че най-добрият начин да се справи с това, е да се съгласи с него. Нервите щяха да се отпуснат след известно време.

— Не — отвърна той. — След като тя се дипломира, не сме се чували. А ти?

Лушън поклати глава.

— И аз не съм я чувал. Дори не ми написа кратко писмо.

— Спомням си, тя каза, че иска да пътува. В Европа. Може би го е направила и е решила да остане там. Вероятно е срещнала някого и се е омъжила или е открила възможност да направи кариера.

— Да, и аз си спомням, че говореше за пътуване, и може би го е направила — съгласи се Лушън. — Но въпреки това, Робърт. Ние бяхме заедно през повечето време. Бяхме приятели… добри приятели.

— Случват се такива неща, Лушън. И ти и аз бяхме най-добри приятели, а не поддържахме връзка след университета.

Лушън погледна Хънтър.

— Това не е съвсем вярно, Робърт. Поддържахме връзка известно време. Всъщност няколко години. Докато ти взе докторската си степен. Дойдох на церемонията, помниш ли?

Хънтър кимна.

— Мислех си, че Сюзън е поддържала връзка с теб. — Лушън повдигна рамене. — Всички знаеха, че си пада по теб.

Робърт не отговори.

Лушън му се усмихна дружелюбно.

— Знам, че ти не я сваляше, защото знаеше, че я харесвам. Това беше страхотно от твоя страна. Много… мило и деликатно, но мисля, че не бих имал нищо против. Двамата щяхте да бъдете много хубава двойка.

Лушън отмести очи от Хънтър за секунда.

— Спомняш ли си, когато отидохме с нея в онзи салон за татуировки, защото тя искаше да си направи онова ужасно нещо на ръката? — попита той.

Робърт си спомняше. Сюзън бе решила да си татуира червена роза с трънливо стебло, увито около кървящо сърце, което сякаш го задушава.

— Да, спомням си — меланхолично се усмихна той.

— Какво беше, по дяволите? Роза, задушаваща сърце?

— Татуировката ми харесваше. Беше различна. Убеден съм, че означаваше нещо за Сюзън. Мисля, че изглеждаше много добре на ръката ѝ. И татуистът свърши чудесна работа.

Лушън направи физиономия.

— Не харесвам татуировки. Никога не съм ги харесвал. — Той замълча и отмести очи към произволна точка на стената от пенобетон. — Сюзън ми липсва. Тя винаги ни разсмиваше, дори в най-неприятни ситуации.

— Да, и на мен ми липсва.

В стаята настъпи мълчание. Хънтър напълни картонена чаша с вода от голямата охладена бутилка и я сложи на масата пред Лушън.

— Благодаря — каза Лушън и веднага отпи малка глътка.

Хънтър напълни чаша и за себе си.

— Хванали са погрешния човек, Робърт — най-после каза Лушън.

Хънтър се вгледа в стария си приятел.

Нервите на Лушън, изглежда, бяха започнали да се успокояват и той бе готов да говори. Хънтър го погледна въпросително.

— Не съм го направил — каза Лушън, отново с глас, изпълнен с чувство. — Не съм направил онова, което те твърдят, че съм извършил. Трябва да ми повярваш, Робърт. Аз не съм чудовище. Не съм направил онези неща.

Хънтър мълчеше.

— Но знам кой ги е направил.