Престъпен ум

51.

Тейлър положи усилия изражението ѝ и лицето ѝ да останат спокойни, примигна и прогони спомена от съзнанието си.

— Моля? — изви глава, сякаш не беше чула добре въпроса на Лушън.

— Сигурен съм, че сте участвали в стотици разследвания на ФБР, агент Тейлър — каза Лушън. — Искам да знам дали в някое от тях се е наложило да извадите пистолета си и да убиете някого, макар и при «самоотбрана»?

Тя не искаше да разказва какво се бе случило в онази нощ преди толкова много години, знаеше, че ако отговори искрено, Лушън ще започне да човърка тази рана, докато отново я разкървави. Съсредоточи се върху дишането си, израза в очите и всичко друго, което можеше да я издаде:

— Не.

Лушън наблюдаваше Тейлър, но този път каменното ѝ изражение проработи. Ако нещо я беше издало, той, изглежда, не го забеляза.

— Робърт? — Лушън наклони глава на една страна. — Не ме лъжи.

Хънтър за пореден път имаше чувството, че той знае отговора.

— Да — отвърна той. — За съжаление съм убивал хора, докато съм изпълнявал служебния си дълг.

— Колко?

Не беше необходимо Хънтър да се замисля.

— Застрелял съм шест души.

Лушън се замисли върху думите му.

— И не те ли обзе чувство за неимоверна, безгранична власт? Не се ли почувства като Господ? Нито дори веднъж?

— Не. — Хънтър не се поколеба. — Ако можех да го избегна, щях да го направя.

Двамата си размениха ожесточени погледи, сякаш очите им влязоха в схватка.

— Останките на Сюзън, Лушън — каза Хънтър. — Къде са?

— Добре — съгласи се Лушън, най-после отмести очи от Хънтър и въздъхна дълбоко. — Както споменах, Робърт, къщата, която използвах в Ла Хонда, все още е там. Щом вълшебството в онази нощ премина и престанах да се треса от прилива на адреналин, знаех, че трябва да се отърва от тялото така, че никой да не го намери. Но вече бях мислил по въпроса. Това беше още една причина да избера онова място — беше заобиколено от диви гори. — Той нехайно повдигна рамене. — Не знаех обаче, че ще се случи в онази нощ. Намерението ми не беше такова, когато излязох от общежитието, за да се срещна със Сюзън. Както казах, нещата просто се развиха така. — Отново започна да крачи из килията, сложил ръце зад гърба си. — Копах до края на нощта, чак до сутринта, и накрая изрових гроб, дълбок метър и двайсет, може би метър и петдесет. Бях взел чували и торбички със смляно кафе и няколко шишета с урина от пума.

Хънтър и Тейлър знаеха, че смляното кафе въздейства много силно върху обонянието на животните. Обърква ги и обикновено ги кара да изгубят следата, ако са тръгнали по нея. Урината от пума лесно може да се купи от няколко магазина в Америка и се използва заради миризмата на хищник, която плаши и прогонва много други животни, например лисици, вълци и койоти. Това е елементарен закон на природата — колкото по-силен и смъртоносен е хищникът, толкова повече животни плаши миризмата му.

— Зарових тялото на Сюзън в гората зад къщата — продължи Лушън, — под няколко пласта пръст, смляно кафе и урина на пума. Покрих го с листа и клонки. И мога да ви кажа, че не е докосвано от човек или животно.

— Къде е къщата? — попита Хънтър.

През следващите две минути Лушън описа подробно как се стига до гроба от Сиърс Ранч Роуд.

След това спря точно пред Хънтър.

— Ще им разкажеш ли всичко? Ще им кажеш ли истината?

Хънтър разбра, че той отново говори за родителите на Сюзън.

— Да.

— Хм… Питам се как ли ще се почувстват. Каква ли ще бъде реакцията им?

— Какво ти пука? — ядно изрече Тейлър. — Поне най-после ще разберат какво се е случило с дъщеря им и ще погребат достойно останките ѝ. И освен това ще бъдат сигурни, че чудовището, което им я е отнело, ще гние в затвора до края на живота си.

Лушън все още крачеше из килията, но вместо да се придвижи от ляво надясно, започна да върви напред-назад между задната стена и плексигласа отпред.

— О, не говорех за това, агент Тейлър. — Устните на Лушън се разтеглиха в самодоволна и развеселена усмивка. — Имах предвид… как ще се почувстват, когато разберат, че са яли от собствената си дъщеря.