Престъпен ум

24.

Тейлър седна зад волана и пътуването от летището до южната страна на Мърфи им отне по-малко от двайсет и пет минути. По пътя имаше хълмове, поля и гори. Докато се приближаваха към града, подминаха няколко ферми. В дворовете им лениво се движеха коне и добитък. Въздухът бе наситен с характерната миризма на оборски тор, но Хънтър и Тейлър не се оплакаха. Той не можеше да си спомни да е бил на място, където във всички посоки се простират зелени поля и гори. И двамата трябваше да признаят, че пейзажът е поразително красив.

Колата излезе от Крийк Роуд и зави по «Краят на гората». Пътят стана неравен и принуди Тейлър да намали почти до скоростта на охлюв.

— Боже, тук няма абсолютно нищо — възкликна тя, оглеждайки се наоколо. — Забеляза ли, че от два километра не сме видели крайпътна лампа?

Хънтър кимна.

— Радвам се, че все още е светло — отбеляза Тейлър. — Няма съмнение, че Лушън се е криел от нещо или някого. Кой нормален човек би искал да живее тук?

Тя се стараеше да избягва по-големите дупки и грапавини по пътя, но колкото и внимателно да въртеше волана и да караше бавно, пак имаха чувството, че се движат в зона на бойни действия.

— Като минно поле е — добави Тейлър. — Производителите на автомобили трябва да ги карат тук за проверка на окачването.

След още няколко минути пълзене и друсане те най-после стигнаха до къщата на «Края на гората».

Постройката беше едноетажна и приличаше на ранчо, но в много по-малък мащаб. Ниска дървена ограда, която отчаяно се нуждаеше от ремонт и пребоядисване, опасваше предната част на имота. Тревата зад оградата не беше косена от месеци. Повечето бетонни плочи на кривата пътека, водеща към портите на къщата, бяха напукани, а около тях бяха избуяли плевели. На ръждясал стълб вдясно се развяваше старо и осеяно с дупки американско знаме. Виждаше се, че някога къщата е била боядисана в бяло, с бледосини рамки на прозорците и вратите, но цветовете бяха избледнели и боята се лющеше навсякъде. Покривът също се нуждаеше от няколко нови керемиди.

Хънтър и Тейлър слязоха от колата. От запад повя хладен ветрец, донасяйки мириса на влажна пръст. Хънтър вдигна глава и видя, че се приближават два тъмни облака.

— Лушън определено не се е грижел добре за това място — каза Тейлър, затваряйки вратата на колата. — Не е от най-добрите наематели.

Хънтър огледа черния път чак до дървената ограда. Освен техните нямаше други следи от гуми. Къщата нямаше гараж, затова той потърси място, където може да се паркира. В такива пущинаци хората обикновено паркира на едно и също място и на земята остават трайни отпечатъци, дори следи от моторно масло и други остатъци. Не видя нищо. Ако наистина беше живял тук, Лушън Фолтър, изглежда, не бе имал кола.

Хънтър провери пощенската кутия до оградата. Беше празна.

Докато вървяха към къщата, той спря за малко, оставяйки Тейлър да води. Както неведнъж подчертаха хората от ФБР, разследването не беше негово.

Единственото дървено стъпало пред верандата изскърца като предупредителен сигнал под тежестта на Тейлър. Хънтър, който беше точно зад нея, реши да го прескочи и да стъпи право на верандата.

Двамата провериха прозорците от двете страни на вратата. Всички бяха залостени и със спуснати завеси. Тежката врата от дясната страна на къщата, която водеше към задния двор, също беше заключена. Стената над нея беше доста висока, за да разубеди някой, който би си помислил да се прехвърли оттатък.

— Да изпробваме ключовете — предложи Тейлър.

Ключодържателят на Лушън сякаш принадлежеше на строителен контрольор — единична дебела метална халка, отрупана с подобни един на друг ключове, общо седемнайсет.

Тейлър отвори мрежестия параван и изпробва първия ключ, който дори не влезе в ключалката. Вторият, третият, четвъртият и петият се плъзнаха вътре с лекота, но нито един не се превъртя. Тейлър спокойно продължи да ги изпробва.

Мирисът на влажна пръст се засили и въздухът захладня, когато заваляха първите капки дъжд. Тейлър спря и погледна нагоре, питайки се колко дупки ще се открият на покрива на верандата, когато дъждът се усили.

Шестият и седмият ключ изобщо не влязоха в ключалката, но осмият се плъзна вътре безпроблемно и когато Тейлър го превъртя, вратата тихо изщрака и се отвори.

— Бинго — каза тя. — Чудя се за какво ли са другите ключове.

Хънтър не отговори.

Тейлър превъртя валчестата дръжка и бутна вратата. Изненадващо не се чу изскърцване или стържене, сякаш пантите бяха смазани наскоро.

Още преди да влязат в къщата, ги блъсна миризма на дезинфектант и нафталин. Тейлър инстинктивно вдигна ръка и запуши носа си.

Миризмата не притесни Хънтър.

Тейлър намери електрически ключ на стената вдясно от вратата и го щракна.

Предната врата водеше към малко, празно преддверие с боядисани в бяло стени. Двамата бързо го прекосиха и влязоха в следващата стая — дневната.

Тейлър запали единствената електрическа крушка, окачена в средата на тавана. Плътният червено-черен абажур около нея значително намаляваше и без това слабата ѝ светлина и стаята тънеше в сумрак.

Дневната не беше просторна, но имаше малко мебели, затова не изглеждаше тясна. Тук миризмата на дезинфектант и нафталин беше много по-силна. Тейлър потрепна и придоби такъв вид, сякаш иска да излезе.

— Добре ли си? — попита Хънтър.

Тя кимна неубедително.

— Мразя миризмата на нафталин. Гади ми се.

Хънтър ѝ даде няколко секунди и бавно обходи с поглед стаята. Нямаше нищо, което да показва, че къщата е дом на някого — никакви снимки, картини по стените, декоративни предмети или лични щрихи, нищо. Лушън сякаш се беше крил от самия себе си.

Отворената врата в западната стена водеше към тъмна кухня. Коридорът покрай дневната продължаваше навътре в къщата.

— Искаш ли да огледаш кухнята? — попита Хънтър и посочи с глава.

— Не особено много — отвърна Тейлър. — Искам да намерим дневника и да изляза навън да подишам чист въздух.

Хънтър кимна в знак на съгласие.

Двамата прекосиха стаята и тръгнаха по коридора от другата страна. Светлината там беше слаба като в дневната.

— Предполагам, че Лушън харесва слабо осветление — отбеляза Тейлър.

В коридора имаше пет врати — две вляво, две вдясно и още една в дъното. Двете вляво и онази в дъното бяха широко отворени. Дори без да са запалени лампите, Хънтър и Тейлър разбраха, че там има две спални и баня. Дебелата тежка врата в дясната страна на коридора обаче беше заключена с голям катинар.

— Това сигурно е вратата за мазето — предположи Тейлър.

Хънтър се съгласи и огледа катинара, който го изненада.

Беше военен, «Сарджънт енд Грийнлийф», който издържа на всякакви атаки, включително с течен азот. Лушън определено не искаше неканени гости в мазето.

— Трябва пак да започнем рулетката с ключове — каза Тейлър и извади връзката на Лушън.

Докато тя ги изпробваше, Хънтър набързо огледа първата стая вляво — банята. Беше малка, облепена с бели плочки и миришеше на мухъл и влага. Вътре нямаше нищо интересно.

Хънтър чу изщракване в коридора и излезе от банята.

— Готово — каза Тейлър и пусна катинара на пода. — Този път опитах дванайсет ключа. — Тя превъртя валчестата дръжка и бутна вратата.

От тавана висеше шнур за лампа. Тейлър го дръпна. Жълтеникава флуоресцентна тръба проблесна няколко пъти и после светна, озарявайки тясно бетонно стълбище, водещо надолу.

— Искаш ли да слезеш пръв? — попита Тейлър, отстъпвайки крачка назад.

Хънтър повдигна рамене.

— Добре.

Двамата тръгнаха надолу бавно и предпазливо. В края на стълбите други две жълтеникави флуоресцентни електрически крушки осветяваха пространство с големината на дневната горе и с грапав бетонен под и мръснобели стени. И там мебелите бяха малко. На северната стена имаше висока дървена библиотека, препълнена с книги. В средата на помещението бе постлан голям килим, върху който беше сложен диван с тапицерия на цветя, а точно пред него — шкаф от брястово дърво със стар телевизор отгоре. Вляво от шкафа бяха наредени бюфет и малък хладилник за бира. Няколко рисунки в рамки украсяваха стените. Всичко беше покрито с тънък слой прах.

— Дневникът трябва да е там — каза Тейлър, кимайки към библиотеката.

Хънтър все още оглеждаше стаята.

Тейлър пристъпи към библиотеката, спря пред нея и бързо плъзна поглед по заглавията. Някои бяха по психология, други по инженерство, готварство и механика. Имаше няколко трилъра с меки корици и пет-шест книги за самомотивация и как да преодоляваме злополуките. Малката сбирка в ъгъла изглеждаше различна от другите. Главната разлика беше, че книгите в нея нямаха заглавия. Не бяха печатни издания, а тетрадки с твърди корици, каквито можеше да се намерят във всеки магазин за канцеларски материали.

— Тук, изглежда, има повече от един дневник — съобщи Тейлър и посегна към първата тетрадка.

Хънтър не отговори.

Без да поглежда към него, тя разгърна тетрадката и когато прелиства страниците, се намръщи. Там нямаше написано нищо. Всичките бяха надраскани с рисунки и скици.

— Робърт, ела да видиш нещо.

Хънтър пак не отговори.

— Робърт, чуваш ли ме? — попита Тейлър и най-после се обърна към него.

Той стоеше неподвижно в средата на стаята и гледаше стената пред себе си. На лицето му беше изписано изражение, което Тейлър не можа да определи.

— Робърт, какво става?

Мълчание.

Тя проследи погледа му до една от рисунките в рамки.

— Чакай малко — каза Тейлър, присви очи и се приближи. След няколко секунди осъзна какво вижда и кожата ѝ изведнъж настръхна.

— Боже мой — промълви тя. — Това… човешка кожа ли е?

Хънтър най-после кимна бавно.

Тейлър изпусна затаения си дъх, отстъпи назад и пак огледа стаята.

— Господи… — Гърлото ѝ пресъхна. Имаше чувството, че я душат невидими ръце.

Пет различни картини украсяваха стените.

Хънтър все още не беше помръднал. Погледът му бе прикован в картината пред него, но не фактът, че в рамката не е сложена рисунка, а човешка кожа, го стъписа най-много. Вцепени го рисунката върху човешката кожа, която гледаше. Уникална татуировка. Помнеше я добре, защото беше присъствал, когато я правеха. Лушън също. Татуировка на червена роза със стъбло, увито около кървящо сърце, създаваща илюзията, че го задушава.

Татуировката на Сюзън.