Престъпен ум

52.

Ейдриън Кенеди беше решил да отложи всичките си ангажименти във Вашингтон и да остане в Академията на ФБР в Куонтико най-малко още един ден. През всичките му години в Бюрото нито един заподозрян не го беше заинтригувал толкова много като Лушън Фолтър.

Късно предишната вечер Кенеди заповяда да проверят родителите на Сюзън Ричардс и така Хънтър разбра, че те са живи. Баща ѝ беше на седемдесет и една, а майка ѝ на шейсет и девет, и двамата пенсионери. Директорът каза на Хънтър, че те все още живеят в същата стара къща в Боулдър Сити, Невада, и все още се обаждат в полицията в Пало Алто и окръг Санта Клара най-малко веднъж месечно да питат има ли някакви новини.

Кенеди и доктор Ламбърт наблюдаваха всички разпити на мониторите в контролната стая в отделението с килиите. От време на време някой от тях правеше кратка забележка за онова, което се говореше, но предимно гледаха мълчаливо. Веднага щом чу обясненията на Лушън как се стига до гроба на Сюзън Ричардс зад къщата в Ла Хонда, Кенеди вдигна телефона на бюрото пред себе си.

— Свържете ме със специалния агент, който ръководи полевия ни офис в Сан Франциско… Незабавно!

След няколко секунди говореше със специален агент Брадли Симънс, симпатичен човек, който работеше във ФБР от двайсет години, девет от тях в офиса в Сан Франциско. Той все още имаше силен южнотексаски акцент.

Кенеди внимателно бе изслушал указанията на Лушън и не беше необходимо да пуска записа или да проверява записките си. Лесно можеше да ги преразкаже дума по дума.

— Обади се на полицията в Ла Хонда и на окръжния шерифски отдел само ако се налага, ясно ли е? — каза той, след като агент Симънс си записа всичко. — Това е операция изключително и само на ФБР. Според информацията ни мястото е изолирано от гори и няма съседи или някой друг наоколо. Това е главната причина да бъде избрано, затова, ако не се налага да кажеш на някого… не позволявай на никой друг да разбере. Тръгни веднага и ми се обади в секундата, в която откриеш нещо.

Остави телефона и отново съсредоточи вниманието си върху мониторите и разпита тъкмо навреме, за да чуе последния коментар на Лушън. Тялото му се вцепени и той погледна доктор Ламбърт.

— Какво каза Фолтър, че са яли от собствената си дъщеря?

Доктор Ламбърт седеше пред единия монитор и на лицето му бе изписано недоумение. Искаше да превърти назад записа, за да е сигурен, но знаеше, че не е необходимо, защото беше чул правилно. Без да отклонява вниманието си от монитора, той бавно кимна.

В същия миг на вратата на контролната стая се почука. Човекът не дочака отговор и отвори.

— Директор Кенеди — каза мъжът и влезе в стаята.

Крис Уелч беше на четирийсет и няколко години, с къса руса коса, сресана назад, откривайки челото му. Носеше нещо, което приличаше на тетрадка.

— Извинявайте, че ви безпокоя. — Уелч работеше в Отдела за бихейвиористичен анализ към ФБР. — Помолихте ме да ви уведомя незабавно, ако попаднем на нещо, което изглежда свързано със случая, в тези тетрадки. — Той кимна към тетрадката, която държеше — обикновена, с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра и шарени кафяво-черни твърди корици.

Всички книги и тетрадки, които бяха иззети от къщата на Лушън в Мърфи, бяха предадени на Отдела за бихейвиористичен анализ. Задачата на работещите там беше да прочетат внимателно съдържанието им.

— Помислих си, че ще искате да видите това. — Уелч разгърна тетрадката и я даде на директора.

Кенеди прегледа набързо няколко страници и после тежко въздъхна.

— Господи!