Престъпен ум

12.

Специален агент Кортни Тейлър почука на вратата на стаята на Хънтър точно в десет. Тя беше успяла да поспи пет часа, беше се изкъпала и сега бе облечена с делови, но елегантен черен костюм на тънки райета. Русата ѝ коса беше прибрана на тила в пригладена конска опашка.

Хънтър отвори вратата, погледна часовника си и се усмихна.

— Подбрали сте момента на пристигането си с абсолютна прецизност.

Косата му още беше мокра от душа. Носеше черни джинси и тъмносиня тениска под обичайното си черно кожено яке и бе обул черни ботуши.

Задрямвайки и стряскайки се, беше успял да поспи само два и половина часа.

— Готов ли сте, детектив Хънтър? — попита Тейлър.

— Разбира се — отговори той и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че сте закусили — добави тя, щом тръгнаха по коридора.

Точно в девет часа на вратата на Хънтър беше почукал кадет от ФБР, носейки поднос със здравословна закуска, която се състоеше от плодове, зърнени храни, кисело мляко, бъркани яйца, кафе, мляко и препечени филии.

— Да — усмихна се Робърт. — Но не знаех, че ФБР се занимава с обслужване по стаите.

— Не го правим. Това е изключение. Може да благодарите на директора Кенеди.

Хънтър кимна.

— Непременно ще го сторя.

Долу ги чакаше огромен черен джип, за да ги закара в другата част на комплекса. Хънтър мълчаливо се настани на задната седалка, а Тейлър седна отпред до шофьора.

Академията на ФБР беше разположена на петстотин четирийсет и седем акра в база на морската пехота на шейсет и четири километра южно от Вашингтон. Невралгичният ѝ център беше конгломерат от взаимно свързани сгради, който приличаше много повече на грамадна корпорация, отколкото на правителствена учебна база. Навсякъде имаше кадети с тъмносини анцузи с емблемата на Бюрото на гърдите и големи златисти букви ФБР на гърба. На всяко кръстовище и вход на сграда стояха командоси с мощни пушки, а във въздуха постоянно тракаха перки на хеликоптери. Нямаше начин да се избегне осезаемото усещане за мисия и потайност, с което бе наситено мястото.

След пътуване, което продължи сякаш цяла вечност, джипът най-после стигна до другата страна на комплекса и спря пред сериозно охраняваните порти на нещо, което може да бъде описано само като комплекс в комплекса, напълно изолиран от главната група сгради. Джипът мина през охраната, влезе вътре и спря пред триетажна тухлена постройка с тъмни бронирани стъкла.

Хънтър и Тейлър слязоха от колата и тя го придружи покрай въоръжените пехотинци на входа. Влязоха вътре, минаха през две охранявани врати, тръгнаха по дълъг коридор, после през още две охранявани врати и накрая се качиха в асансьор, който ги спусна три етажа надолу, в Отдела за бихейвиористични науки, ОБН. Вратите на асансьора се отвориха в дълъг, лъскав и добре осветен коридор с ламперия на стените и няколко портрета в позлатени рамки.

Едър мъж с овално лице и крив нос пристъпи пред вратите на асансьора.

— Детектив Робърт Хънтър — каза той с дрезгав глас, който прозвуча малко недружелюбно. — Аз съм агент Едуин Нюман. Добре дошли в ОБН, ФБР.

Хънтър слезе от асансьора и стисна ръката му.

Нюман беше на петдесет и една-две години, със сресана назад прошарена коса и ясни зелени очи. Носеше черен костюм с безупречно чиста бяла риза и копринена червена вратовръзка. Усмихна се и белите му зъби заблестяха.

— Мисля да поговорим набързо в залата за конференции, преди да ви заведа да видите… — Млъкна и погледна Тейлър. — Старият ви приятел, доколкото разбрах.

Робърт кимна и последва Нюман и Тейлър до дъното на коридора.

Залата за конференции беше голяма и имаше климатик, настроен на много приятна температура. В средата беше поставена дълга маса от лакиран махагон. Голям монитор на отсрещната стена показваше подробна карта на Съединените щати.

Нюман седна начело на масата и кимна на Хънтър да заеме мястото до него.

— Знам, че са ви информирали за деликатната ситуация, която имаме тук — започна той, след като Робърт седна.

Хънтър се съгласи, като кимна.

Нюман разгърна папката на масата пред него.

— Според онова, което сте разказали на директор Кенеди и на агент Тейлър, истинското име на човека, когото сме задържали, е Лушън Фолтър, а не Лиъм Шоу, както пише в шофьорската му книжка.

— Това е името, с което го познавах — потвърди Робърт.

Нюман кимна с разбиране.

— Значи мислите, че Лушън Фолтър също може да е фалшиво име?

— Не съм казал такова нещо — спокойно отговори Хънтър.

Нюман зачака.

— Не виждам причина да използва фалшиво име в университета — добави Робърт, опитвайки се да изясни нещата. — Освен това не трябва да забравяте, че говорим за Станфорд и човек, който тогава е бил едва на деветнайсет години.

Нюман се намръщи леко, не разбра накъде клони детективът.

Хънтър прочете мислите му и обясни:

— Това би означавало, че този деветнайсетгодишен младеж вещо е фалшифицирал няколко документа, за да бъде приет в много престижен университет във време, когато не съществуваха персонални компютри. — Той поклати глава. — Трудна задача.

— Да, трудна, но не и неосъществима — рече Нюман.

Хънтър не отговори.

— Единствената причина да питам, е заради скритото значение в името му.

— Скрито значение? — Робърт погледна с любопитство агента.

Нюман кимна.

— Знаете ли, че думата фолтер означава мъчение на немски?

— Да, Лушън ми каза — отвърна Хънтър.

Нюман продължи да го гледа втренчено.

Робърт остана невъзмутим.

— Това ли е скритото значение? — попита той и погледна Тейлър и после отново Нюман. — А знаете ли, че името му Лушън произлиза от френски и означава «светлина, просветление»? Освен това е име на село в Полша и на християнски светец, Лукиан. Повечето имена съдържат история, специален агент Нюман. Моето фамилно име означава «ловец», но баща ми изобщо не беше ловец в какъвто и да е смисъл на думата. Множество американски фамилни имена по случайност означават нещо на други езици. Това не може да се нарече скрито значение.

Нюман не каза нищо.

Хънтър замълча за момент и после насочи поглед към папката на масата.

Нюман схвана намека и започна да чете.

— И така, Лушън Фолтър, роден на двайсет и пети октомври хиляда деветстотин шейсет и шеста година в Монте Виста, Колорадо. Родителите му — Чарлс Фолтър и Мари-Ан Фолтър — са починали. Завършил гимназията в Монте Виста през хиляда деветстотин осемдесет и пета година с много добри оценки. Няма криминални проявления. Не е имал неприятности с полицията. След като завършва гимназия, веднага е приет в Станфордския университет. — Нюман млъкна и погледна Робърт.

— Предполагам, че знаете какво се е случило през следващите няколко години.

Хънтър не отговори.

— След като завършва психология в Станфорд — продължи Нюман, — Лушън Фолтър кандидатства в университета Йейл в Кънектикът за докторска степен по криминална психология. Приет е, учи три години там и после изчезва. Така и не завършва докторската степен.

Хънтър не откъсваше очи от Нюман. Той не знаеше, че старият му приятел не е завършил доктората си.

— И като казвам изчезва, наистина се е изпарил като дим. Няма абсолютно нищо за Лушън Фолтър след третата му година в Йейл — нито месторабота, нито паспорт, кредитни карти, адрес или сметки… нищо, сякаш е престанал да съществува. — Нюман затвори папката. — Това е всичко, което знаем за него.

— Може би тогава е решил да приеме нова самоличност — предположи Тейлър, която седеше срещу Хънтър. — Вероятно му е омръзнало да бъде Лушън Фолтър и е станал някой друг, може би Лиъм Шоу или съвсем различен, за когото не знаем.

В стаята настъпи мълчание. След няколко секунди го наруши Нюман.

— Истината е, че който и да е всъщност този човек, той е жива, дишаща, ходеща загадка и може да е лъгал всички през живота си.

Хънтър се замисли върху думите му.

— Исках да разберете това, преди да говорите с него — добави Нюман, — защото знам, че нещата може да станат малко емоционални, когато срещнете хора от миналото си. Не се опитвам да ви кажа какво да правите. Чел съм досието ви и докторската ви дисертация «Авангардно психологическо изследване на престъпното поведение». Всички в ОБН са я чели, задължително четиво е, и знам, че вие се справяте по-добре от повечето анализатори. Но все пак сте човешко същество и като такова, имате чувства. Колкото и добре осведомен да е човек, чувствата замъгляват преценката и мнението му. Не забравяйте това, когато влезете при него.

Хънтър мълчеше.

Нюман му обясни колко нестандартен и загадъчен е Лушън Фолтър, откакто е дошъл в Куонтико — за продължителното мълчание, абсолютно точния му биологичен часовник, дългите физически упражнения, вторачването в стената, изключителната психическа сила, за всичко.

От онова, което знаеше за стария си приятел, Хънтър не се изненада, че Лушън може да бъде толкова психически фокусиран.

— Той чака — каза най-после Нюман. — Мисля, че е по-добре да отиваме.