Престъпен ум

45.

Хънтър седеше и мълчеше. Не прекъсна разказа на Лушън, който беше предаден студено и безчувствено, но през цялото време се бореше да овладее емоциите си. Тейлър също слушаше мълчаливо и без да се обажда, но се размърда неспокойно на стола най-малко два пъти. Всяко нейно малко нервно движение, изглежда, доставяше все по-голямо удоволствие на Лушън и го забавляваше.

— Преди да попиташ — каза Лушън, гледайки Хънтър, — нямаше сексуално удовлетворение. Не докосвах Сюзън по този начин. — Той повдигна рамене. — Истината е, че не тя трябваше да ми бъде първата. Сюзън изобщо не трябваше да бъде жертва. Тя не беше част от хилядите фантазии, които имах до онзи ден. Много жалко, че се случи така.

— Хиляди? — попита Тейлър.

Лушън се усмихна.

— Моля ви, не бъдете толкова наивна, агент Тейлър. Мислите ли, че хората като мен изведнъж решават да започнат да убиват и това е всичко? И че сме готови на другия ден да излезем и да изберем първата си жертва? — Той иронично поклати глава. — Хората като мен дълго фантазират как нараняват другите, агент Тейлър. Някои може да започнат от малки, други много по-късно в живота, но всички го правим, при това непрекъснато. За себе си мога да кажа, че интересът ми към смъртта започна много рано. Баща ми беше голям ловец. Взимаше ме със себе си на лов в планините на Колорадо и нещо в чакането, дебненето и очите на животното точно преди да натисне спусъка, ме очарова и заплени. — Лушън се почеса по брадичката, докато гледаше Хънтър, и после се усмихна. — Виж се, Робърт. Направо чувам как мозъкът ти работи. Психологът в теб вече започва да прави теоретични връзки между ловните дни в детството ми и убиеца, който станах. — Той се засмя. — Преди да попиташ, не се напишквах в леглото, когато бях малък, и не обичах да паля разни неща.

Лушън говореше за триадата «Макдоналд» — основаваща се на психологията теория, според която наличието на три поведенчески индивидуални особености — жестокост към животните, обсебеност от паленето на огън и напишкването в леглото след петгодишна възраст при децата — говори за склонност към насилие по-късно в живота и по-конкретно към убийства. Макар изследванията да са показали, че статистически не са открити значими връзки между триадата и насилниците убийци, ако трите показателя се разделят, жестокостта към животни определено е индивидуална особеност, която доказано се проявява в ранните етапи на живота на голям брой заловени серийни убийци. Хънтър много добре знаеше това.

Лушън използва показалеца си, за да изчопли нещо, което се беше заклещило между предните му два зъба.

— Е, давай, стари приятелю. Анализирай каквото искаш, но съм сигурен, че ще те изненадам.

— Ти вече ме изненада.

Ъгълчетата на устните на Лушън се извиха нагоре в самодоволна усмивка.

— Въпреки ловните ми дни — продължи той — сънищата ми започнаха през първата година в гимназията.

На лицето на Тейлър се изписа интерес.

— В сънищата си не ловувах, а наранявах хора. Понякога такива, които познавах, друг път хора, които никога не бях виждал… само произволни създания на въображението ми. Сънищата бяха с много насилие и много страшни, но ме изпълваха с вълнение и ме караха да се чувствам добре, толкова добре, че не исках да се събуждам. Не исках да свършват… тогава започнах да фантазирам през деня, докато бях буден. Главната роля в тези… — Лушън се замисли за точните думи — да ги наречем «интензивни фантазии» обикновено принадлежеше на хора, които не харесвах… учители, хулиганчета, някои мои роднини… но невинаги. — Той млъкна и направи гримаса, сякаш искаше да каже: «Все едно». — Сюзън обаче не беше от тях. Тя никога не е била част от фантазиите или сънищата ми за насилие. Случайно се вмести в идеалния профил онази нощ. — Лушън стана, отиде до умивалника и отново напълни с вода чашата си. — Това беше истинската причина да искам да уча психология и криминално поведение — продължи той и се върна на ръба на леглото. — Да се опитам да разбера какво става в главата ми. Защо там гъмжи от фантазии за насилие. — Той почука с върха на показалеца си дясното си слепоочие. — Защо ми харесват толкова много и мога ли да направя нещо, за да се отърва от тях. — Засмя се. — Но ме очакваше изненада. Университетът имаше обратния ефект. Колкото повече учех и повече теории четях за това как психолозите мислят, че работи умът на един убиец, толкова повече се заинтригувах. — Лушън млъкна и изпи глътка вода. — Исках да ги проверя всичките.

— Да ги провериш? — попита Тейлър. — Кого? Или какво?

— Теориите — отговори Хънтър, прочитайки мислите на Лушън.

Тейлър го погледна.

Лушън посочи Хънтър и направи гримаса, сякаш искаше да каже «Позна, Робърт».

— Исках да проверя теориите. — Той се наведе напред. — Ти не беше ли заинтригуван, Робърт? Като студент с такъв ненаситен ум, не искаше ли да разбереш какво наистина става в съзнанието на един убиец? Какво всъщност го кара да убива? Не искаше ли да знаеш дали теориите, които изучавахме, са верни или само куп глупави догадки, стъкмени от група учени психолози?

Хънтър продължи мълчаливо да го наблюдава.

— Е, аз исках — добави Лушън. — Колкото повече теории изучавах, толкова повече ги сравнявах с начина, по който ме карат да се чувствам фантазиите ми. И след това една от теориите най-после се оказа вярна за мен.

Лушън погледна Тейлър така, че тя се почувства гола и уязвима.

— Ще се опитате ли да отгатнете коя е теорията, агент Тейлър?

Тя отказа да бъде сплашена.

— Теорията, според която трябва да си извратен боклук и шибан в главата, за да направиш това, което си извършил ли? — отвърна Тейлър, но без гняв или вълнение в гласа.

Думите ѝ само накараха Лушън да се усмихне.

— Робърт? — Той отмести поглед към Хънтър и повдигна вежди.

Хънтър не беше в настроение за игрички, но Лушън все още държеше всички карти.

— Един ден фантазиите може да не се окажат достатъчни.

Лушън се ухили по-широко и отново се обърна към Тейлър.

— Той наистина е добър, нали? Точно така, Робърт. Продължих да фантазирам, докато един ден осъзнах, че само фантазиите не са достатъчни. Те вече не ме караха да се чувствам толкова добре, колкото по-рано. Осъзнах, че за да стигна до същата висота, трябва да се придвижа на следващо ниво. — Погледът му се съсредоточи върху Хънтър, сякаш му дължеше благодарност. — И после ти каза нещо, което отключи всичко, Робърт.