Престъпен ум

79.

Деветдесет секунди по-късно Хънтър и Тейлър бяха в кабинета на директора Ейдриън Кенеди. Доктор Ламбърт също беше там.

— Разбирам, че за теб целият сценарий се промени, Робърт — каза Кенеди, докато Хънтър стоеше до прозореца и гледаше навън. — Никой не очакваше такива разкрития и дълбоко съжалявам. Няма да те лъжа, че напълно разбирам как се чувстваш, защото не е така. Никой не разбира. Но имам известна представа. — Гласът на Кенеди звучеше уморено. Той се приближи до бюрото си, взе компютърната разпечатка, която беше до монитора, и извади очилата си за четене от джоба на сакото. — Има обаче нещо, което не се е променило — добави Кенеди и започна да чете от разпечатката. — Мадлин Рийд, двайсет и три годишна, родена в Блу Спрингс Сити, Мисури, по онова време живеела в Питсбърг, Пенсилвания. За последен път е видяна от съквартирантката си на девети април, преди да излезе от апартамента си, за да отиде на вечеря с някого, с когото се запознала няколко дни по-рано в бар. Мадлин не се върнала в онази нощ и на съквартирантката това ѝ се сторило странно, защото Мади, както я наричали всички, нямала навика да прекарва цялата нощ с някого на първата среща.

Хънтър се бе съсредоточил върху света отвъд прозореца на кабинета.

— Два дни по-късно Мадлин все още не се била върнала — продължи Кенеди. — И тогава съквартирантката ѝ, Селина Нунес, отишла в полицията и съобщила за изчезването ѝ. Въпреки усилията си следователите от отдел «Изчезнали лица» не открили абсолютно нищо. Никой не знае как изглежда загадъчният мъж, който я поканил на вечеря на девети април. Барманът в заведението, където Мадлин била предишната вечер, я помни. Освен това си спомня, че я видял да говори с мъж, малко по-възрастен от нея, но не обърнал внимание на лицето му и не могъл да даде на полицията точно описание. — Кенеди нагласи по-добре очилата за четене на носа си. — Мадлин работела в «Грижи за раково болни» и по-конкретно осигурявала подкрепа и приятелство на деца с неизлечим рак, Робърт. Тя е добър човек.

Кенеди предложи разпечатката на Хънтър.

Детективът от лосанджелиската полиция не помръдна.

— Погледни я, Робърт.

След няколко секунди Хънтър най-после откъсна очи от прозореца и погледна листа в ръката на Кенеди. Към него бе прикрепена втора разпечатка — портретна фотография на Мадлин Рийд с размери петнайсет на десет сантиметра. Тя беше привлекателна млада жена със светла и гладка кожа, очи, които имаха малко ориенталски вид и бяха зелени на цвят, и лъскава черна коса, дълга до раменете. Усмивката ѝ беше непорочна и невинна. Изглеждаше щастлива.

— Фактът, че Лушън може да знае къде е Мадлин Рийд, не се е променил, Робърт — повтори Кенеди. — Не можеш да си тръгнеш точно сега. Не можеш да ѝ обърнеш гръб.

Хънтър погледа снимката още малко и мълчаливо я върна на директора.

Кенеди се възползва от възможността да го притисне.

— Знам, че не работиш за мен, Робърт, затова не мога да ти заповядвам да направиш нищо, но те познавам. Знам какви са моралните ти ценности. Знам какво отстояваш и на какво си посветил живота си. И ако сега позволиш на чувствата си да диктуват действията ти, колкото и наранен и ядосан да се чувстваш, после няма да можеш да се примириш със себе си. Няма да можеш да се погледнеш в огледалото. Съзнаваш го много добре.

Зад очите на Хънтър започваше да напира силно главоболие.

— От двайсет години търся убийците на Джесика, Ейдриън. — Гласът му беше тих и изпълнен с болка. — Не е минал нито един ден, в който да не съжалявам, че не бях там да ѝ помогна в онази нощ. От тогава не е минал ден, в който да не съм обещавал на нея и на себе си, че ще ги намеря и ще ги накарам да си платят, каквито и да са последиците за мен.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш?

— Да — отвърна Кенеди.

— Тя беше бременна — каза Хънтър.

Думите изкараха въздуха от белите дробове на Кенеди. Той погледна недоумяващо Хънтър.

— Джесика беше бременна — повтори Робърт. — Разбрахме го в онази сутрин, с тест за бременност, но и двамата вече знаехме, че е така. Това беше причината тя да запази маса в ресторанта. Трябваше да празнуваме. И двамата бяхме… — Хънтър млъкна, за да си поеме дъх. — Много щастливи.

Тейлър почувства, че я побиват парализиращи тръпки. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво, нито как.

— Лушън ми отне не само жената, за която щях да се оженя, Ейдриън, но и семейството, което щях да имам.

Кенеди мълчаливо наведе глава. Това беше начинът му да отдаде почит и да оцени болката на Хънтър.

— Съжалявам, Робърт — каза той. — Не знаех.

— Никой не знаеше — отвърна Хънтър. — Нито дори семейството ѝ. Искахме да изчакаме, докато Джес отиде на лекар и имаме официално потвърждение. — Той отново се вгледа навън през прозореца. — Помолих съдебния лекар да не го вписва в доклада за аутопсията. Не исках родителите ѝ да го научат по този начин. Не виждах смисъл да засилвам болката им.

— Мога само да си представя болката и гнева ти и колко съкрушително е било това за теб, Робърт — каза Кенеди след дълго и мрачно мълчание. — И много съжалявам.

— И въпреки всичко ти искаш да ме сложиш в затворено пространство с човека, когото търся от двайсет години и на когото съм се заклел да отмъстя, без да има защитна стена от плексиглас между нас.

— Той е заловен, Робърт — отговори Кенеди с премерен тон. — Лушън е затворен в подземна, сигурна килия пет нива под Отдела за бихейвиористични науки на ФБР. Той ще си плати за всичко, което е извършил. Ще си плати за онова, което е сторил на Джесика и теб. — Директорът посочи разпечатката. — Тази млада жена обаче може да умре, ако не се качиш на самолета с Лушън. Знам, че не искаш това да се случи.

— Можеш да изпратиш някой друг.

— Не можем, Робърт — възрази Тейлър, която стоеше до бюрото на Кенеди. — Чу какво каза Лушън. Ти, аз и той. Нито човек повече или по-малко. Не спазим ли уговорката и ако вече не е мъртва, Мадлин ще умре — сама, вероятно до последната секунда все още вкопчена в надеждата, че някой ще я намери. Дължим ѝ го, Робърт.

Хънтър не каза нищо.

— Кортни е права, Робърт — каза Кенеди. — Ако Мадлин вече не е мъртва, ние губим ценно време. Трябва да действаме незабавно. Моля те, не позволявай гневът и тъгата ти да отнемат шанса на Мадлин да бъде спасена. Единственият ѝ шанс да бъде спасена.

Хънтър отново погледна снимката на Мадлин, прикрепена към разпечатката.

— Тя не е мъртва — заяви той. В гласа му не прозвуча абсолютно никакво съмнение.

— Какво? — попита Кенеди.

— Ти каза: «Ако Мадлин вече не е мъртва». — Хънтър поклати глава. — Мадлин Рийд не е мъртва. Тя все още е жива.