Престъпен ум

49.

За обяд бяха дали на Лушън алуминиев поднос с една филия хляб, картофено пюре на бучки, малко зеленчуци и две парчета пиле, които плуваха в някакъв жълтеникав сос. Всичко беше безсолно и без абсолютно никакви подправки. Лушън беше убеден, че от ФБР нарочно са му дали безвкусна храна, но всъщност му беше безразлично. Той не ядеше заради вкуса или удоволствието, а за да поддържа тялото и ума си и да осигури на мускулите си поне някои от хранителните вещества, от които се нуждаят. И си изяде всичко до последната троха.

Точно десет минути след като беше приключил с обяда си, Лушън чу познатото бръмчене и отключване на врата в дъното на коридора.

— Два часа почти до секундата — отбеляза той, когато видя Хънтър и Тейлър. — Имах чувството, че вие двамата ще бъдете точни. — Изчака ги да седнат. — Имате ли нещо против, ако стоя прав и крача напред-назад, докато разговаряме? Това подобрява кръвообращението в мозъка и ми помага да смеля буламачите, които тук наричате храна. — Той врътна глава към празния поднос.

Никой нямаше възражения.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита Лушън.

Хънтър и Тейлър знаеха, че той не е забравил докъде са стигнали. Въпросът беше част от играта.

— Сюзън Ричардс — отвърна Тейлър, спокойно кръстоса крака, преплете пръсти и подпря десния си лакът на облегалката на стола.

— А, да — каза Лушън и бавно започна да крачи от ляво надясно пред килията. — Какво пак за нея?

— Останките ѝ, Лушън — каза Хънтър с твърд, но незаплашителен тон. — Къде са?

— О, точно така. Щях да ви казвам за тях, нали? — В новата усмивка на Лушън имаше перверзност. — Свърза ли се с родителите ѝ, Робърт? Те живи ли са?

— Какво?

— Родителите на Сюзън. Срещнахме се с тях няколко пъти, спомняш ли си? Живи ли са?

— Да, живи са — потвърди Хънтър.

Лушън кимна с разбиране.

— Изглеждаха добри хора. Ти ли ще им съобщиш новината?

Хънтър подозираше, че ще трябва да го направи, но игричките на Лушън започваха да му писват. В момента обаче всеки отговор беше приемлив, стига да го накара да говори.

— Да.

— По телефона ли ще им кажеш, или смяташ да им го съобщиш очи в очи?

Всеки отговор.

— Очи в очи.

Лушън се замисли и после се върна на първоначалния въпрос на Хънтър.

— Знаеш ли, Робърт, в онази нощ преживях неща… всъщност чувства, за които само бях чел до тогава в учебниците по криминология, писмени записи на разпити и разкази на заловени извършители. Лични, интимни чувства, за които колкото повече четях, толкова повече исках да преживея, защото това е единственият реален начин да разбереш дали ще бъдат верни за мен или не.

Той млъкна и се втренчи в стената пред себе си, сякаш заинтригуван от невидима творба на изкуството, окачена на нея.

— В онази нощ, Робърт, аз наистина почувствах как светлината на живота на Сюзън гасне в пръстите ми. — Сведе поглед към ръцете си и след това продължи: — Чувствах как сърцето ѝ пулсира в дланите ми и колкото по-силно стискам, толкова по-слабо бие. — Той отново се обърна с лице към Хънтър и Тейлър.

— И тогава се възнесох, като в извънтелесно преживяване. Осъзнах, че чувството, за което мнозина свидетелстват и за което сме чели много пъти, е точно такова.

Очите на Тейлър се стрелнаха към Хънтър и после обратно към Лушън.

— За какво чувство говориш?

Лушън не отговори, но погледът му предаде въпроса на Хънтър.

— Чувството, че си Господ — каза Хънтър.

Лушън кимна.

— Отново си прав, Робърт. «Чувството, че си Господ.» Чувството на върховна власт, което дотогава мислех, че е запазено само за Господ. Властта да угасиш живота. И ви уверявам, че онова, което казват, е вярно. Това чувство променя живота ти необратимо. Опияняващо е, Робърт, пристрастяващо и дори хипнотизиращо. Особено ако гледаш право в очите им, докато изцеждаш живота от телата им. Това е моментът, в който ставаш Господ.

«Не — помисли си Хънтър. — Това е моментът, в който се заблуждаваш, че за един кратък миг си се превърнал в Господ. Само един страдащ от заблуди човек може да вярва, че е станал Господ, макар и за малко.» Той не каза нищо, но забеляза, че пръстите на Лушън бавно се свиха в юмруци, преди да се обърне към Тейлър.

— Кажете ми, агент Тейлър, убивали ли сте някого?

Въпросът изненада Тейлър и сърцето ѝ ускори ритъма си във вихрушка от спомени.