Престъпен ум

107.

Лекарите бяха приключили с операцията на Мадлин Рийд, когато Хънтър пристигна в болницата. Казаха му, че тя е загубила много кръв. Ако я бяха докарали една-две минути по-късно в операционната зала, нямало да могат да направят нищо за нея. Но онзи, който ограничил външния кръвоизлив с колана, бил свършил добра работа. Ако не бил той, тя щяла да умре от загуба на кръв пет минути преди агентите да я докарат в спешното отделение.

Операцията минала добре, доколкото можело да се очаква. Успели да спрат вътрешния кръвоизлив и да зашият далака, преди органът да престане да функционира, но силите на Мадлин били минимални, преди да я оперират. Сега можели само да чакат и да се надяват, че немощният ѝ организъм някак ще събере сили, за да се събуди тя и да започне да диша самостоятелно. И че волята ѝ да живее, е достатъчно силна. Следващите няколко часа били абсолютно критични. В момента апаратите поддържали живота ѝ.

Хънтър седна на кресло, сложено в ъгъла, само на няколко крачки от болничното легло на Мадлин. Тя лежеше неподвижно по гръб под тънка завивка. От устата, носа и ръцете ѝ излизаха различни по големина тръбички, свързани с два апарата, по един от всяка страна на леглото. Превръзката на стомаха ѝ изпъкваше под завивката. Мониторът за сърдечната дейност от дясната страна на леглото пиукаше равномерно и чертаеше хипнотична линия с пикове и спадове на тъмния си екран. Докато линията бележеше върхове, имаше надежда.

Преди да седне, Хънтър дълго гледа лицето на Мадлин. Тя изглеждаше спокойна и за пръв път от бог знае колко време не беше уплашена.

Родителите ѝ бяха уведомени преди половин час и пътуваха от Мисури.

— Знам, че си достатъчно силна, Мади — прошепна Хънтър. — И че можеш да победиш. Този път Лушън няма да спечели. Не му позволявай. Знам, че ще излезеш жива и здрава оттук.

Той прелиства тетрадките на Лушън цяла нощ. В 4:18 часа сутринта вече беше прегледал шест от осемте тетрадки, които бе взел. Засега списъкът му съдържаше три места, които Лушън беше използвал като камери за мъчения. Всяко беше в различен щат.

Не беше попаднал на нищо за Джесика и за случилото се в онази фатална нощ преди двайсет години в Лос Анджелис. Хънтър не знаеше дали да изпита облекчение, или да се ядоса. Не беше сигурен как би се почувствал, ако види страници, които описват събитията в онази нощ.

Той преглежда тетрадките още двайсетина минути, когато нещо го накара да спре. Не беше нещо написано на листа, а нещо, по което погледът му беше преминал две страници по-назад, но умореният му мозък бе обработил чак след няколко секунди. Хънтър бързо прелисти назад и отново прочете откъса.

Къде беше чувал това?

Той се разрови в паметта си.

И най-после се сети.