Престъпен ум

55.

Двайсетина минути по-късно Хънтър, с коса, все още влажна от душа, се върна в кабинета на директора. Специален агент Тейлър също беше там. Беше развързала конската си опашка и русата ѝ вълниста коса бе разпусната на раменете ѝ. Носеше тясна черна пола със запасана в колана синя блуза, черни найлонови чорапи и черни обувки с висок ток и каишки. Седеше на едното кресло пред бюрото на Кенеди и държеше същите снимки на останките на Сюзън, които Хънтър бе видял в спортната зала.

Кенеди стана зад бюрото си.

— Още ли пиеш шотландско уиски? — обърна се той към Робърт.

Чистото малцово уиски беше най-голямата страст на Хънтър. За разлика от мнозина той знаеше как да оцени вкуса му, вместо само да се налива с него, въпреки че понякога напиването вършеше работа.

Робърт кимна.

— А ти?

— Да, когато е възможно. — Кенеди се приближи до шкафа вляво, отвори го и извади три чаши и бутилка двайсет и пет годишно «Томатин».

— За мен не, сър — каза Тейлър и сложи снимките в плика.

— Отпусни се, агент Тейлър — каза Кенеди с окуражителен тон. — Тази среща е неофициална и след онова, което преживяхме днес, бих отбелязал, че едно питие е повече от уместно. — Последва пауза на колебание. — Освен ако не пиеш шотландско уиски. В такъв случай мога да ти предложа нещо друго.

— Шотландско уиски би било чудесно, сър — уверено отговори Кортни.

— Лед?

Хънтър поклати глава.

— Само една–две капки вода, моля.

— За мен също — каза Тейлър.

Кенеди се усмихна.

— Изглежда в кабинета ми има двама истински почитатели на шотландското уиски.

Той наля на тримата щедри дози, добави малко вода и им даде чашите.

— Искам да те питам нещо, Робърт — със сериозен тон каза накрая.

Хънтър отпи малка глътка от уискито, което имаше приятен богат вкус, без да е твърде силен, с нюанс на цитрус и плодове, комплексен, но пивък. Той се наслади на аромата, преди да преглътне.

Кортни направи същото.

— Мислиш ли, че Лушън излъга за канибализма си? — попита Кенеди. — Това е нещо, което няма как да докажем.

— Не виждам какво би постигнал, ако лъже — отвърна Хънтър.

— Може би е търсил шокиращ ефект, Робърт. Хората с комплекс на «господ» обожават вниманието. И двамата го знаете.

Хънтър поклати глава.

— Не и Лушън. Той не иска слава. Поне още не. Колкото и извратено да звучи, мисля, че не излъга за онова, което е направил… че е изял част от органите на Сюзън… и че е дал и на родителите ѝ да ядат.

В очите на Кенеди се четеше съмнение.

— Знаеш, че не съм изучавал психология, Робърт, и затова нека да ти задам същия въпрос, който Лушън зададе на агент Тейлър. — Кенеди врътна глава към нея. — Защо би го направил? Отишъл е при родителите на Сюзън, за да им предложи пай, приготвен с нейни органи, за бога. Това е нещо повече от откачено, зло и неморално. Не съм виждал или чувал за подобно извращение. А през живота си съм виждал и чувал много. Що за зъл ум би накарал някого да направи такова нещо? — Той отново отпи от уискито.

Тейлър погледна с любопитство Хънтър.

Робърт повдигна рамене и отмести поглед встрани.

— Чел съм изследвания, книги, научни трудове, какво ли не за убийци канибали, някои серийни убийци, други не — добави Кенеди. — Държали сме много от тях долу в същите килии през годините. Мнозина мислят, че са го направили, защото за тях жертвите са нещо специално и актът на изяждането им затвърждава връзката им с жертвата. Те вярват, че ако изядат дори малка част от тях, жертвите ще останат с тях завинаги и разни такива тъпотии. — Той леко поклати глава. — Предполагам, че всеки е заблуден по свой начин. Но да ги дадеш на други хора да ги ядат? Това е чист садизъм и психоза. Какво друго може да го обясни?

Хънтър не отговори.

— Затова, ако имаш някоя друга идея, която може да хвърли светлина върху въпросите «защо» в това безумие, Робърт, моля те, обясни ми, защото аз не мога да го проумея — настоя Кенеди. — Защо ще дава на родителите ѝ да ядат части от Сюзън? От чист садизъм ли?

Хънтър отпи от уискито си и се облегна на библиотеката.

— Не мисля, че е било садизъм. Смятам, че Лушън го е направил, защото се е чувствал виновен.