Престъпен ум

46.

Ако очакваше някаква реакция от Хънтър, Лушън остана разочарован. Хънтър продължи да седи абсолютно неподвижно, без да отмества поглед от него, но Тейлър показа изненада.

— Какво имаш предвид? — попита тя и се размърда неспокойно на стола.

Лушън гледа Хънтър още малко, търсейки реакция, но не забеляза нищо.

— Робърт и аз водехме дълги дискусии за много от теориите — започна Лушън. — И това беше нормално. Млади и любознателни умове се опитват да разберат лудия свят, в който живеят, за да бъдат възможно най-добрите студенти. Но по време на един дебат през втората ни година в Станфорд Робърт каза нещо, което ме задейства.

Тейлър погледна Хънтър, който не отклоняваше вниманието си от Лушън.

— Ще поясня за вас, агент Тейлър — самодоволно се усмихна Лушън. — Учехме физиология на мозъка. Дебатът беше дали един ден науката ще намери начин да идентифицира сектор в мозъка ни, колкото и да е малък, който контролира импулсивните ни подтици да направим нещо, каквото и да е, включително да убиваме. — Той погледна Хънтър. И без потвърждение знаеше, че Робърт си спомня дебата. — Надявам се, че няма да възразиш, ако използвам примера, който ти даде тогава, Робърт. Все още го помня много добре. — Той не дочака отговор. — Двама братя — започна той, обръщайки се към Тейлър. — Еднояйчни близнаци. Израснали при еднакви обстоятелства и в еднаква среда. И двамата са получили едно и също внимание и обич от родителите си. Ходили са в едно и също училище, присъствали са в едни и същи часове и са учили едни и същи морални ценности. И двамата са били популярни и добри ученици. — Лушън повдигна рамене. — И привлекателни. Искам да наблегна, че не е имало абсолютно никаква разлика във възпитанието им, агент Тейлър.

Тейлър се намръщи съвсем леко, но Лушън забеляза това.

— Следете мисълта ми. Нещата ще се изяснят. А сега да речем, че тези двама братя стават страстни меломани. — Той намигна на Хънтър. — И двамата харесват един и същ стил музика и едни и същи групи. Променят външността и прическите си, за да изглеждат като идолите си. Купуват си албумите им. — Лушън млъкна и се усмихна. — Е, така е било навремето. Сега биха свалили песните им от интернет, нали? Както и да е, те имат тениските, бейзболните шапки, плакатите, значките… всичко. Ходят на всеки концерт, който гостува в града им. Има обаче една разлика. Брат А е доволен да бъде само почитател на музиката, да ходи на концерти, да слуша песните в стаята си и да се облича като идолите си. Брат Б, от друга страна, иска нещо повече. Само да бъде фен, да ходи на концерти и да слуша музика не му е достатъчно. Нещо в него му казва, че той трябва да бъде част от музикалните събития. Той се нуждае да преживее истинското нещо. И така, брат Б се научава да свири на някакъв инструмент и се включва в музикална група. И ето я разликата. — Лушън остави Тейлър да осмисли думите му и после продължи: — Това е малката разлика, която има голямо значение, агент Тейлър. Защо, след като са израсли в еднакви условия, брат Б иска нещо малко повече от брат А? Защо единият е доволен само да бъде фен, а другият не? — Лушън не дочака отговор. — Същата теория лесно може да се приложи за желанието да убиваш. — Този път самодоволната му усмивка стана още по-уверена. — Някои хора с фантазии за насилие може да са доволни само да фантазират, да гледат филми с насилие, да четат книги с насилие, да гледат кадри с насилие по интернет, да удрят боксова круша и така нататък, но други… — Лушън бавно поклати глава. — Други изпитват потребност да отидат малко по-далеч, да станат брат Б. И според Робърт учените никога няма да могат да определят този подтик да искаме нещо повече, отколкото другите, поне не физически, защото именно този подтик ни прави индивиди, различни едни от друг.

Хънтър продължаваше да наблюдава Лушън, който се вълнуваше от собствения си разказ като проповедник в църква. И дори още повече, защото виждаше, че думите му карат Тейлър да се чуди.

— Искаш да кажеш, че доводът на Робърт в спора ви преди толкова много години те е накарал да започнеш да убиваш? — иронично попита тя. — Търсиш да обвиниш някого за онова, което си извършил? Е, това е типично.

Лушън отметна назад глава и се засмя оживено.

— Съвсем не, агент Тейлър. Извършил съм го, защото съм искал. — Той насочи пръст към Хънтър. — Но да оставим физиологията. Спорът ме накара да се замисля, стари приятелю, защо тогава осъзнах, че трябва да направя точно това. Да престана да фантазирам и да се боря с подтика. Да се придвижа на следващо ниво… брат Б. Затова започнах да планирам. Едно от великите неща в изучаването на криминологията, агент Тейлър, е, че учим за някои от най-забележителните убийци, вървели по тази земя. И повярвайте ми, изучил съм ги подробно. Абонирах се и четях специализирани вестници и списания. Разнищих трудовете на безброй изтъкнати криминални психиатри. Научих всичко за сексуалните убийства, серийните убийци, военните убийци, масовите убийци и професионалните убийци. Изследвах масовите кланета и заговорите за убийства. Научих всичко, което можах, по темата, но обърнах специално внимание на… грешките на извършителите. Особено грешките, довели до залавянето им.

Тейлър реши да отвърне на атаката му.

— Изглежда не си внимавал много, като се има предвид сегашното ти положение. — Тя обходи с поглед килията.

Лушън не се притесни от язвителната ѝ забележка.

— О, напротив, агент Тейлър, бях изключително внимателен. За жалост никой не може да предвиди нещастните случаи. Причината в момента да седя тук е не защото допуснах грешка, нито пък в някакви ваши или на организацията, за която работите, заслуги, а нелепо стечение на обстоятелствата преди седем дни. Събитията излязоха от контрола ми. Признайте, агент Тейлър, ФБР нямаше представа, че аз съществувам. Не ме разследвахте, нито мен, нито някоя от фалшивите ми самоличност или деянията, които съм извършил.

— Все някога щяхме да стигнем до теб — отвърна Тейлър.

— Разбира се, че щяхте. — Лушън се ухили самонадеяно. — Все едно, както казах, започнах да планирам. И първото в списъка ми беше да намеря уединено и анонимно място, където няма да ме безпокоят. Място, където да действам бавно и спокойно.

— И си го открил в Ла Хонда — обади се Хънтър.

— О, да — потвърди Лушън. — Стара изоставена малка къща в гората. Беше близо до Станфорд и не ми отнемаше много време да отида там. А най-хубавото беше, че можех да използвам усамотени черни пътища, за да стигна до нея. Никой не би могъл да ме забележи.

Лушън стана и се протегна.

— Къщата все още е там. Посетих я неотдавна — добави той, но не седна. — Вижте, малко ме заболя главата и огладнях. Хайде да си починем, какво ще кажете? — Надигна ръкава си и погледна китката си, сякаш имаше часовник. — Да започнем отново след два часа. Как ви звучи?

— Недобре, Лушън — отговори Хънтър. — Къде са останките на Сюзън?

— Ще разбереш след два часа, Робърт. Какво значение има? Няма да се втурнеш да я спасяваш, нали?