Престъпен ум

40.

Пало Алто, Калифорния

Двайсет и пет години по-рано

— Наистина ли тръгваш да пътуваш? — попита Лушън, докато слагаше нови питиета на масата.

Сюзън Ричардс кимна.

— Да.

Тя и Лушън бяха завършили психология в университета в Станфорд само преди седмица и все още бяха въодушевени от постижението си. От тогава празнуваха всяка вечер.

— Преди да започна да си търся работа — добави Сюзън и взе питието си — двоен «Джак Даниълс» и кока-кола, — искам да отделя малко време за себе си. Да посетя разни места. Може би дори да пътувам до Европа. Винаги съм искала да отида там.

Лушън се засмя.

— Да си търсиш работа? Да не си луда? Ние завършихме Станфорд, Сюзън, университета с най-добрия факултет по психология в страната. Ако не решиш да започнеш собствена практика, отвсякъде ще те искат.

— Ти това ли ще направиш? — попита тя. — Ще започнеш собствена практика?

— Не, не мисля. Напоследък размишлявам по този въпрос и смятам, че мога да направя като Робърт.

— Докторска степен?

— Да, мисля за това. Какво ще кажеш?

— Щом това искаш, направи го, Лушън.

Той наклони глава на една страна и в същото време вдигна рамене.

— Може.

— Като стана дума за Робърт — каза Сюзън, намествайки се на мястото си, — жалко, че той трябваше да се върне в Лос Анджелис днес.

Младият Робърт Хънтър беше дошъл за церемонията по дипломирането им и за първите три вечери на едноседмичния им купон, но сутринта бе взел автобуса обратно за Лос Анджелис, за да прекара една седмица с баща си, преди да се върне в Пало Алто и да започне работа през лятото.

— Да, знам — отвърна Лушън и отпи от коктейла си.

Двамата седяха в Рокерския клуб в Кресънт Парк, в северната част на Пало Алто. Това беше любимото им заведение. Персоналът беше дружелюбен, пиенето — евтино, посетителите бяха млади и настроени да се забавляват, а музиката беше рокендрол и весела.

— Баща му доста му липсва — добави Лушън. — Само той му е останал от семейството.

— Да, знам — отговори Сюзън. — Майка му е починала, когато Робърт е бил малък, нали?

Лушън кимна.

— Мисля, че е бил на седем или осем години, но той никога не говори за това. Дори когато пийне повечко, пак съумява да избегне темата. Мисля, че има нещо повече от стандартна травма от изгубването на родител в ранна детска възраст.

Сюзън спря по средата, докато отпиваше питието си.

— Моля те, недей.

— Какво?

— Кажи ми, че няма да бъдеш един от онези откачени специалисти по психология, които не могат да говорят с някого, без да го анализират, Лушън. Особено приятелите си.

— Аз… — Той поклати глава и се усмихна смутено. — Не анализирах Робърт.

— Анализираше го.

— Не. Само казвам, че четири години сме живели в една стая в общежитието. Той е странна личност. Най-умният човек, когото съм срещал, но въпреки това е странен и мисля, че смъртта на майка му му се е отразила по-силно, отколкото той показва.

— Нима? — Сюзън остави питието си на масата и направи гримаса. — В какъв смисъл, доктор Лушън? Да чуем теорията ти.

— Не съм доктор и нямам теория — отговори Лушън. — Само казвам, че… — Той махна с ръка, за да сложи край на темата. — Виж, няма значение. Дори не знам защо говорим за това. Дошли сме да се веселим и да празнуваме. — Погледна към чашата си. — Затова нека да се веселим и да празнуваме.

Сюзън вдигна чашата си.

— Да, ще пия за това.

От тон колоните се разнесе «Сладко мое дете» на «Гънс енд Роузис». Лушън изпи коктейла си на две големи глътки.

— Хайде да танцуваме — каза той и стана.

— Но… — Сюзън посочи питието си.

— Изпий го, момиче… в рокендрол стил — отвърна Лушън, подканвайки я със серия от жестове — Хайде, хайде, хайде.

Сюзън изгълта бърбъна си, хвана Лушън за ръка и му позволи да я замъкне на дансинга.

След два часа и още няколко питиета те бяха готови да си тръгнат. Сюзън изглеждаше пияна, докато той беше в много по-добра форма.

— Мисля да оставим колата ти тук и да вземем такси — фъфлейки каза Сюзън.

— Не — отговори Лушън. — Добре съм. Мога да карам.

— Не можеш. Ти изпи колкото мен, а аз… замая ми се главата.

— Да, но аз пих коктейли, а не двойни дози бърбън и кока-кола. Знаеш, че в коктейлите има предимно плодов сок и съвсем малко алкохол. Мога да ги пия цяла нощ и пак да съм добре и да карам кола.

Сюзън спря и се вгледа в него. Той наистина стоеше стабилно на краката си и беше прав — коктейлите в Рокерския клуб не бяха много силни.

— Сигурен ли си, че си достатъчно добре да караш?

— Абсолютно.

Сюзън повдигна рамене.

— Добре, но ще караш бавно, чу ли? Ще те наблюдавам. — Тя направи V с показалеца и средния си пръст и посочи очите си, а после бавно отмести ръка към Лушън.

— Слушам, мадам — каза той и козирува.

Беше паркирал колата по-нататък по улицата, на ъгъла. По това време на утрото наоколо нямаше никого.

— Сложи си предпазния колан. Задължително е — каза той, сядайки зад волана, и се усмихна.

— Виж ти кой го казва — човек, изпил куп коктейли, преди да шофира — пошегува се Сюзън, борейки се с колана.

Лушън зачака, като я гледаше.

— Опитвам се — рече Сюзън малко изнервено. — Не мога да намеря проклетата дупка.

— Дай да ти помогна. — Той се наведе, хвана закопчалката на предпазния колан и бързо я пъхна в ключалката, а после без предупреждение се доближи до Сюзън и я целуна в устата.

Тя изненадано се дръпна назад.

— Лушън, какво правиш? — Сякаш изведнъж изтрезня.

— Какво мислиш, че правех?

Отминаха няколко секунди на неловко мълчание.

— Лушън… съжалявам, ако съм оставила погрешно убеждение в теб тази вечер или някоя друга вечер. Ти си фантастичен човек, наистина добър приятел и се разбирам с теб страхотно, но…

— Но не изпитваш чувства към мен — довърши изречението ѝ той. — Това ли щеше да кажеш?

Сюзън се втренчи в него.

— Ами ако тук вместо мен седеше Робърт?

Тя се стъписа от въпроса.

— Обзалагам се, че нямаше да се дръпнеш. Напротив, щеше да му се нахвърлиш като евтина курва. Вероятно веднага щеше да се съблечеш, да седнеш на коленете му и нетърпеливо да смъкнеш ципа на панталона му.

— Лушън, какво става, по дяволите? Не мога да те позная. Не приличаш на себе си.

Очите му станаха студени като камък, сякаш животът и чувствата в тях се изпариха.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ме познаваш?

Леденият му тон накара Сюзън да потрепери. Тя все още се мъчеше да разбере какво става, когато той пристъпи към действие, хвърли се върху нея и с лявата си ръка прикова главата ѝ към стъклото.

Не беше закопчал предпазния си колан и това даваше много по-голяма свобода на движенията му.

Сюзън се опита да извика, но той бързо запуши с ръка устата ѝ, сподавяйки всякакви звуци, излизащи от нея. С дясната си ръка отвори малкото отделение между двете предни седалки и бръкна вътре.

Сюзън сграбчи лявата му ръка и се помъчи да я отмести… да я махне от устата си, но дори да беше трезва, Лушън бе много по-силен от нея.

— Всичко е наред, Сюзън — прошепна той в ухото ѝ. — Всичко ще свърши бързо.

С невероятна скорост дясната му ръка се стрелна към лицето ѝ. Тя почувства, че нещо я убоде по врата, и в същия миг очите им се срещнаха.

Нейните бяха пълни със страх, а неговите — със зло.