Престъпен ум

74.

Докато Хънтър разказваше на Лушън за онази нощ, в стомаха му отново се отвори тъмна бездънна яма като стара незараснала рана. Тя сви сърцето му и върна в душата му празнотата, която от двайсет години се мъчеше да забрави.

Всички дълго мълчаха.

— Загубил си и двамата си партньори в една вечер — отбеляза Лушън. Ако не го познаваше добре, Робърт би се заклел, че в гласа му прозвуча лека тъга.

Той примигна веднъж и се помъчи да прогони спомена от съзнанието си.

— Мадлин, Лушън. Къде е тя?

— Почакай, стари приятелю, не бързай толкова.

— Какво искаш да кажеш? Защо да не бързам? — Робърт учудено повдигна вежди и го погледна гневно. — Ти чу всичко за случилото си с Джесика. Това искаше, нали?

— Не, това беше само една част. — Лушън вдигна ръка в знак на примирие. — Но тъй като ми разказа какво се е случило в онази нощ, ще ти дам нещо в замяна. Така е справедливо. Слушаш ли?

Само за две минути Лушън им обясни как да стигнат до мястото край езерото Солтънстол в Ню Хейвън, където да намерят останките на Карън Симпсън и другите четири жертви, които беше изброил.

Хънтър и Тейлър слушаха много внимателно и без да го прекъсват, но бяха сигурни, че Ейдриън Кенеди си води записки в контролната стая в сектора с килиите и че за броени минути ще изпрати на мястото екип на ФБР от полевия офис в Ню Хейвън.

— А сега — продължи Лушън, — ако искаш да ви кажа къде е Мадлин, нека се върнем на Джесика и какво се случи, след като тя беше убита. Беше ли заловен извършителят?

— Извършителите — поправи го Хънтър. — Криминалистите откриха отпечатъци от двама души в къщата ѝ. Нито един не съответстваше на пазените в полицейските архиви.

Изражението на Лушън показа изненада.

— Сексуално нападение ли е било?

— Не — отвърна Робърт и в очите му блесна облекчение. — Джесика не е била малтретирана сексуално. Било е обир. Взели бяха няколко бижута, включително годежния пръстен, чантата и всички пари, които е имало в дома ѝ.

— Обир? — На Лушън това му се стори странно.

На Тейлър също.

— Тогава защо са я убили? — попита Лушън.

Хънтър отмести очи встрани и сетне отново го погледна.

— Заради мен.

Лушън зачака, но той не добави нищо повече.

— Защо заради теб? За отмъщение ли? Някой е искал да ти го върне?

— Не — отговори Хънтър. — Джесика имаше няколко снимки на нас двамата, разпръснати из къщата. На много от тях бях с униформа. Рамките на фотографиите бяха строшени. На някои от тях с кръв беше написана думата «ченге», а на други — «полицията да го духа».

Докато нещата се изясняваха, Лушън бавно наклони глава на една страна.

— Значи, след като са разбрали, че Джесика е сгодена за полицай, са решили да я убият само за удоволствие.

Робърт не каза нищо. Дори не мигна.

— Няма да се опитвам да уча старо куче на нови номера — рече Лушън, — но потърсихте ли сред членовете на банди? Те хранят безкрайна омраза към полицаите, особено в град като Лос Анджелис. Единствените други хора, които мразят полицаите също толкова много, са бившите затворници, но щом отпечатъците на извършителите не са били в базата данни, очевидно тази вероятност е изключена.

Хънтър знаеше това много добре. Той и детективите, на които бе възложен случаят, бяха разпитали всеки информатор от банда, когото познаваха, но не научиха нищо, нито дори слух.

— Губим си времето — заяви Робърт. В гласа му се прокрадна раздразнение. — Няма какво повече да ти кажа за Джесика или за онази нощ. Тя беше убита. Извършителите не бяха заловени. Кажи ми къде е Мадлин, Лушън. Нека да я спасим.

Лушън обаче все още не беше готов.

— И ти се обвиняваш за смъртта ѝ. — Той не зададе въпрос. — Всъщност за две неща, нали? Първо, че си ченге, защото знаеш, че това е причината да я убият. И второ, защото не си успял да отидеш в дома ѝ, за да я заведеш на вечеря, както сте се уговорили.

Хънтър мълчеше.

— Човешкият ум е странно нещо, нали? — каза Лушън с отработен глас на психотерапевт — плътен, спокоен и разумен. — Макар да знаеш много добре, че нито едно от двете неща, за които се обвиняваш от години, всъщност не е по твоя вина, и от психологична гледна точка разбираш защо се обвиняваш, ти пак не можеш да се отърсиш от вината. — Лушън се подсмихна и стана. — Фактът, че си специалист по психология, Робърт, не означава, че се неуязвим за психични травми и натиск. Само защото си лекар, не означава, че не се разболяваш.

«Това ли прави Лушън? — запита се Хънтър. — Използва убийството на Джесика като пример, за да оправдае собствените си гнусни действия? Само защото знае, че да убиваш хора е грешно, и защото като психолог вероятно разбира подтиците си и откъде произлизат, това не означава, че може да ги контролира.»

— И това е причината оттогава да си самотник, нали Робърт? — попита Лушън. — Защото се обвиняваш за случилото се. Тя е била убита, защото е била близка с теб. Обзалагам се, че си се заклел това да не се повтаря.

Хънтър не беше в настроение да го анализират. Трябваше да сложи край на това. Веднага. Всеки отговор би свършил работа.

— Да, това е причината. А сега ни кажи къде е Мадлин.

— След малко. Все още не си задоволил психолога в мен, Робърт. Искам да знам какво стана в главата ти, след като Джесика беше убита. Ураганът от чувства, които знам, че си преживял. Кажи ми това и ще ти дам Мадлин.

След двайсет години Хънтър се беше научил да живее с тези чувства.

— Какво толкова има да се знае? — монотонно попита той.

— Искам да знам за гнева в теб, Робърт. Яростта. Беше ли достатъчно ядосан, за да убиеш? Търси ли извършителите, убийците на Джесика?

— Започна разследване — отвърна Хънтър.

— Не попитах това — прекъсна го Лушън и поклати глава. — Искам да знам дали ти започна свой кръстоносен поход, за да намериш убийците, Робърт.

Хънтър се приготви да отговори, но Лушън не му позволи.

— И не ме лъжи, Робърт. Животът на Мадлин зависи от това.

Хънтър усети, че Тейлър го гледа.

— Да. Не съм преставал да ги търся.

Отговорът му, изглежда, развълнува Лушън.

— Ето и въпроса за един милион долара, Робърт. Ако ги намериш, ще ги арестуваш ли, или ще наложиш твоето правосъдие върху тях… твоето отмъщение?

Хънтър мълчаливо се почеса по ръката.

— Ще ги убиеш, нали? — уверено се усмихна Лушън. — Виждам го в очите ти, Робърт. Видях го, докато отново преживяваше онази нощ. Обзалагам се, че и агент Тейлър го е видяла. Гневът. Яростта. Болката. Майната му, че си детектив. Майната му на закона, който си се заклел да спазваш. Отмъщението е по-важно от всичко. От живота ти. Ако се изправиш очи в очи с хората, които ти отнеха Джесика, ти би ги убил без абсолютно никакво колебание. Знам, че би го направил. Знам, че си мислил за това стотици, може би хиляди пъти.

Хънтър си пое дъх през носа и го изпусна през устата.

— По дяволите, дори би ги изтезавал известно време само за да видиш как страдат заради онова, което са направили. Би било забавно, нали?

Лушън забеляза, че на челюстта на Хънтър трепна мускул.

— Както казах преди — продължи той, — при подходящи обстоятелства всеки може да стане убиец. Дори онези, които трябва да «пазят и служат». — Убийственият му поглед можеше да разтопи лед. — Не забравяй, Робърт, убийство за убийство. Причините са без значение, независимо дали става дума за оправдано отмъщение или садистичен подтик. — Лушън доближи лице на един-два сантиметра от плексигласа. — Ето защо един ден ти може да станеш като мен.

«Той наистина използва убийството на Джесика, за да оправдае по извратен начин нещата, които е извършил — помисли си Хънтър. — Първо се позовава на психологическите причини, а сега — на емоционалните.» Беше сигурен, че Лушън е чел полицейските доклади. Той го познаваше много добре преди години и се беше досетил, че Хънтър не е престанал да търси убийците на Джесика. Нарочно го беше принудил да разкаже историята, за да я изопачи и да я използва като пример и обосновка за извратените си деяния.

Въпреки гнева си Робърт все още имаше един приоритет. Лушън беше постигнал каквото искаше. Хънтър нямаше какво повече да каже.

— Кажи ни къде е Мадлин, Лушън.

Лушън се подсмихна.

— Добре. Само че не мога да ви обясня къде точно е мястото, Робърт. Трябва да ви заведа там.