Престъпен ум

22.

Телефонният разговор на Тейлър с Ейдриън Кенеди продължи по-малко от три минути. Не му беше необходимо много убеждаване.

Лушън Фолтър беше арестуван преди шест дни. ФБР трябваше да разследва две отрязани и обезобразени женски глави — без трупове и самоличности. Въпросите се трупаха като мръсни чинии, а засега не знаеха нищо. Кенеди искаше отговори, при това бързо и на всяка цена.

Всичко беше уредено за деветдесет минути и лекият «Феном 100» чакаше Хънтър и Тейлър на пистата на Търнър Фийлд. Самолетът беше наполовина на онзи, с който бяха летели от Лос Анджелис до Куонтико, но също толкова луксозен отвътре.

Светлините в кабината намаляха мигновено и самолетът излетя бързо. Хънтър седеше и пиеше на малки глътки силно кафе без захар и сметана от голяма чаша, докато мозъкът му внимателно обмисляше всяка дума, изречена сутринта в стаята за разпити.

Тейлър седеше на черния въртящ се стол срещу него. Лаптопът беше на коленете ѝ. Екранът му показваше подробна карта на окръг Чероки с всички градове и села.

— Е, добре, излетяхме. Къде отиваме? Кой е професор Лютив сос?

Хънтър се усмихна на спомена.

— Лушън, Сюзън и аз отидохме на купон за Хелоуин в един ирландски бар в Лос Анджелис, където попаднахме на нашия професор по невропсихология. Готин тип, страхотен преподавател и обичаше да си пийва. В онази нощ всички изпихме по няколко питиета, но после неочаквано той реши да ни предизвика на състезание по надпиване. Лушън и аз отказахме, но за наша изненада, Сюзън се съгласи.

— Защо се изненадахте?

— Тя не носеше на пиене — отговори Хънтър, леко поклащайки глава. — Четири-пет чашки, и се отрязваше. Не знаехме обаче, че крие някакъв номер.

На лицето на Тейлър се изписа интерес.

— Какъв номер?

— Бабата и дядото на Сюзън бяха латвийци и тя знаеше няколко латвийски думи, едната от които беше «уденс» — вода. Уговорката беше всеки поред да изпие чашка от любимото си питие. Сюзън познаваше бармана, който беше латвиец. Професорът пиеше текила, а Сюзън си поръчваше «уденс». След четиринайсет чаши професорът се предаде. Наказанието му беше да изпие цяло петдесетграмово шише лютив сос и той го направи. Следващите три дни не дойде на лекции. И от тогава ние тримата го наричахме професор Лютив сос.

Хънтър бързо разгледа картата на компютърния екран и само след секунда намери онова, което търсеше.

— И кой беше професорът по невропсихология? — попита Тейлър.

Хънтър посочи екрана.

— Името му беше Стюарт Мърфи.

Град Мърфи беше най-големият в окръг Чероки и се намираше на място, където се вливаха реките Хайуаси и Вали.

— В Мърфи, изглежда, няма летище — каза Тейлър, анализирайки картата, и после въведе нова команда. Секунда по-късно получи отговор. — Най-близкото летище до Мърфи е регионалното летище на Западна Каролина — на двайсет и два километра.

— Ще свърши работа. Може да кажете на пилота, че отиваме там.

Тейлър използва интеркома на стената вдясно от нея и даде указания на пилота.

— Би трябвало да бъдем там след час и десетина минути — каза тя на Хънтър.

— Много по-добре от осемте и половина часа шофиране — отбеляза той.

— Имате ли нещо против да ви попитам нещо, детектив Хънтър? — каза Тейлър, след като летяха няколко минути.

Той откъсна очи от синьото небе навън и я погледна.

— Ще имам, ако продължаваш да ме наричаш детектив Хънтър. Моля те, казвай ми Робърт.

Тейлър се поколеба за миг.

— Добре, Робърт, само ако ти ме наричаш Кортни.

— Дадено. Е, какво искаш да ме питаш, Кортни?

— Чувстваш се виновен, нали? — Тя изчака няколко секунди и реши да поясни: — Когато Лушън ти каза за проблема си с наркотиците и как се е забъркал в това.

Хънтър не отговори.

— Докато вниманието на всички в стаята за наблюдение беше съсредоточено върху Лушън, аз гледах теб. Ти се почувства виновен. Смяташе, че вината е твоя.

— Не че вината е моя — най-после каза Хънтър, — но знаех, че съм можел да му помогна. Трябваше да забележа, че е зависим, когато той дойде да ме види в Лос Анджелис за последен път. Нямам представа как съм го пропуснал.

Тейлър прехапа устни и отмести поглед встрани, явно колебаейки се дали да каже какво мисли. Накрая реши, че няма смисъл да бъде свенлива.

— Знам, че Лушън е бил твой приятел и съжалявам, че ще го кажа, но не изпитвам особено съчувствие към наркоманите. Работила съм по много случаи, когато някой надрусан с евтина дрога или опитващ се да се сдобие с пари, за да си купи евтина дрога, е извършил зверско убийство или убийства. — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Той може би лъже. Може би пак е пристрастен към нещо и е убил онези две жени под влиянието му.

Хънтър долови нещо съвсем различно в тона на Тейлър. Скрит гняв?

— Лабораторните ви тестове показаха, че е чист.

— Знаеш, че организмът се изчиства от някои наркотици само за няколко часа — възрази Тейлър. — Освен това главите са били съхранени в хладилните чанти кой знае колко време. Жените може да са убити преди няколко месеца.

— Вярно е. — Хънтър не можеше да оспори доводите ѝ. — И някои наркотици наистина излизат от организма за няколко часа, но си виждала наркомани, нали? Те не издържат дълго без дрога и проявяват типични психически и физически признаци на зависимост — кожата, очите, косата, устните… параноя, тревожност… Знаеш какво да търсиш. Лушън не показа нищо от това. — Хънтър поклати глава. — Той вече не е пристрастен.

Този път Тейлър не можа да оспори довода му. Лушън наистина не показваше физически или психически признаци на наркотична зависимост, но тя все още не беше готова да се откаже от темата.

— Добре, съгласна съм, той изглежда чист, но пак не му съчувствам. Според онова, което ти каза, никой не го е принуждавал да взима наркотици. Той е решил да го направи по собствено свободно желание. Лесно можеше и да не го прави. Всеки ден предлагат наркотици на хора от различна възраст. Знаеш това по-добре от повечето хора, Робърт. Някои приемат, други — не. Това е избор. В случая с Лушън изборът е бил негов, на никой друг. Никой, освен него не трябва да се чувства виновен, че той е станал наркоман.

Хънтър дълго мълча. Самолетът попадна в турбуленция и той изчака нещата да се успокоят, за да заговори отново.

— Не е толкова просто, Кортни.

— Не е ли?

— Не. — Хънтър се облегна назад на седалката.

— Много пъти са ми предлагали наркотици. В училище, в университета, на улицата, в квартала, на купони, на почивка, къде ли не, но съумях да стоя далеч от тях.

— И това е чудесно, но се обзалагам, че познаваш хора, които не са били силни като теб, нали? Хора, които не са съумели да стоят далеч от наркотиците. Хора, които са се пристрастили.

Нещо в очите на Тейлър се промени.

— Да, познавам.

Хънтър разбра, че тя полага усилия да запази спокойствието в гласа си.

— Но не се чувствам виновна за това — добави Тейлър.

Неизвестно защо, това прозвуча като лъжа.

— Хората са различни, Кортни, и затова реагират различно. Реакциите ни пряко зависят от обстоятелствата около събитието и от психическото ни състояние в определения момент.

Тейлър знаеше това. Беше го виждала — човек, който се чувства щастлив, нещата у дома и на работното място вървят страхотно и на купон или на друго място му предлагат силен наркотик, към който бързо се пристрастяваш. Той отказва, защото не вижда необходимост да го вземе. В този определен момент човекът се чувства естествено щастлив и въодушевен. Само ден по-късно същият този човек е съкратен от работа или се скарва жестоко с някого у дома или нещо разваля настроението му. Пак му предлагат същия силен наркотик. Този път човекът приема, защото настроението му се е променило, обстоятелствата са се променили и в този определен момент той психически и може би дори физически е много уязвим. Наркодилърите имат шесто чувство да избират такива хора от тълпата и знаят как със сладки приказки да убедят човека, че ако вземе наркотика, който предлагат, всичките му проблеми ще се изпарят за миг и го очаква раят.

Тейлър прехапа устни и започна да ги дъвче.

— Знаеш, че има наркотици, които те правят зависим от един път, нали? — продължи Хънтър. — Както се изрази Лушън, «наркотици, към които веднага се пристрастяваш». Дори много силни хора не могат да бъдат много силни през цялото време, Кортни. Това е житейски факт. Необходимо е само да ти предложат дрога по една или друга причина, когато не си психически силен, чувстваш се самотен, потиснат или пренебрегнат, и те хващат в капана. Не знаем всички факти. И освен това не знаем колко пъти Лушън е отказвал, преди накрая да се предаде.

— Признавам, че привеждаш убедителни аргументи в защита на наркоманите — рече Тейлър.

— Не се опитвам да защитавам наркоманите, Кортни. Само казвам, че голям брой от пристрастените знаят, че са направили грешка, и искат да намерят сили да се преборят с навика. Много от тях не намират сами тези сили и се нуждаят от помощ, която повечето пъти не идва. Вероятно защото мнозина от нас споделят същите мисли като теб.

Сините очи на Тейлър се втренчиха напрегнато в Хънтър и после се стрелнаха встрани.

— И как мислиш, че би му помогнал? — попита тя. — Какво би направил?

— Всичко, което мога — веднага отговори Хънтър. — Бих направил всичко, което мога. Той беше мой приятел.