Престъпен ум

33.

В дъното на коридора точно пред последната килия вече бяха поставени два метални сгъваема стола.

Лушън Фолтър лежеше на леглото неподвижно, с отворени очи и гледаше в тавана. Той чу стъпките, които се приближаваха към него по коридора, изправи се, застана пред плексигласа и зачака. Изглеждаше напълно спокоен и отпуснат. Лицето му не показваше абсолютно никакви емоции. Няколко секунди по-късно Хънтър и Тейлър се появиха в полезрението му и безизразната маска изчезна, сякаш той беше опитен актьор, на когото са подали реплика за важна сцена.

Усмихна им се сърдечно.

— Добре дошли в новия ми дом — каза Лушън и се огледа наоколо. — Колкото и да е временен.

Килията беше правоъгълна, широка три и дълга четири метра. Също като коридора навън, стените бяха от блокове пенобетон, боядисани в матов оттенък на сиво. Освен леглото, което беше монтирано на лявата стена, имаше само тоалетна чиния и умивалник и малка метална маса с метална пейка, занитени в дясната стена и пода.

Сякаш готвейки се да води делова среща, Лушън посочи двата стола в коридора.

— Моля, седнете.

Той изчака Хънтър и Тейлър да се настанят и седна на ръба на леглото.

— Седем и половина сутринта — каза Лушън. — Обичам ранните утрини. Доколкото си спомням, ти също, Робърт. Все още ли не можеш да спиш?

Хънтър не отговори, но безсънието му не беше голяма тайна или нещо, което криеше. Безсънните му нощи бяха започнали, когато беше на седемнайсет години, след като ракът отне майка му.

Без други близки освен баща си, да се справи със смъртта на майка си се оказа много болезнена и самотна задача. Робърт лежеше буден нощем, твърде тъжен, за да заспи, твърде уплашен да затвори очи и твърде горд да плаче.

След погребението на майка му той започна да се страхува от сънищата си. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше лицето ѝ изкривено от болка, зовящо за помощ, умоляващо да дойде смъртта. Той беше станал свидетел как някога жизненото ѝ здраво тяло залиня и стана толкова крехко и немощно, че тя не можеше дори да сяда без чужда помощ. Някога красивото ѝ лице с най-лъчезарната усмивка и най-добрите очи, които беше виждал, се преобрази в нещо неузнаваемо през онези няколко последни месеца. Но Робърт никога не престана да обича това лице.

Сънят и сънищата се превърнаха в затвор и той би направил всичко, за да избяга от него. Безсънието беше логичната реакция, която тялото и мозъкът му откриха, за да се справят със страха и ужасяващите кошмари нощем. Елементарен, но ефективен защитен механизъм.

Лушън се втренчи изпитателно в лицата им.

— Все още си много добър в това да не издаваш нищо, Робърт — каза той и размаха пръст към Хънтър. — Всъщност бих казал, че си станал по-добър, но вие, агент Тейлър… — пръстът му се отмести към нея — дори не сте близо. Днес изражението ви е още по-обезпокоено от вчера и това може да означава само едно. Намерили сте кутията.

Тейлър стрелна с очи Хънтър и после отново се вгледа в Лушън. Хънтър, от друга страна, не откъсваше поглед от стария си приятел.

Устните на Лушън пак се разтеглиха в усмивка.

— Бързият поглед, който хвърлихте на Робърт, затвърди подозренията ми. Имате още да учите.

Тейлър си пое дъх дълбоко и решително и не отговори.

Усмивката на Лушън стана по-широка.

— Вижте, агент Тейлър, да запазите постоянно безизразно лице изисква много практика, а постигането на измамно изражение — още повече. Нали, Робърт? — Лушън знаеше, че Хънтър няма да отговори, затова продължи: — Дори ти трябва да признаеш, че аз съм усъвършенствал моето, нали, Робърт? Ти си мислеше, че винаги можеш да разбереш дали лъжа, нали? — Той си пое дъх. — И можеше, преди всичките години, които изминаха, но вече не. — Млъкна и се почеса по брадичката. — Да видим сега. Какво беше? А, да… това.

Той се втренчи в очите на Хънтър и погледът му изведнъж стана по-съсредоточен и решителен. И после, за част от секундата, долният му ляв клепач се присви в почти незабележимо движение. Ако човек не го търсеше, нямаше да го види.

— Забелязахте ли това, агент Тейлър? — попита той.

Тейлър не каза нищо, но погледът ѝ беше недоумяващ.

Лушън се усмихна.

— Разбира се, че не сте, но знам, че Робърт го забеляза. Заради вас, агент Тейлър, ще го направя още веднъж, този път бавно. Гледайте ме право в очите и внимавайте, иначе няма да го видите.

Той повтори движението с клепача, този път толкова контролирано, че беше плашещо.

Тейлър най-после го забеляза.

— Ти ми каза за това веднъж в университета, помниш ли, Робърт? Мислеше, че не съм обърнал внимание, нали?

Хънтър беше забравил, че е споменал пред Лушън за издайническия знак, след като бяха пийнали на един купон.

— Аз обаче не го забравих — продължи Лушън. — Ти каза, че е нещо едва доловимо и не всеки би го забелязал, но аз знам, че ти винаги можеш да го видиш. Ти винаги си имал набито око за такива неща, Робърт. Знам, че не го правя често. Не и когато казвах някоя невинна лъжа, но ако беше нещо по-сериозно… Хоп, погледът ми и долният ляв клепач ме издаваха. — Лушън използва палеца и показалеца си и потърка очи два пъти. — Затова дълго се упражнявах пред огледало, докато неволното движение изчезна. Вече няма издайнически знаци. Психологичните моторни реакции сега не ме издават. Отне ми доста време, но се научих да ги контролирам. Всъщност станах толкова добър, че мога да създавам нови движения, щом поискам, само за да обърквам хората. Това е страхотна идея, нали?

Хънтър и Тейлър мълчаха.

— Знаех, че ще търсиш издайническото трепване на окото ми, Робърт… Усетих съсредоточеността ти да ме разгадаеш. — Лушън отново се усмихна. — Бях невероятен, нали? Изпълнение, достойно за «Оскар». — Без да губи нито миг, той смени темата и продължи по-нататък. — Бих ви предложил напитки, но имам само чешмяна вода и една чаша. — Пак се втренчи в двамата, които бяха дошли да го разпитват. — Кафе би било чудесно, но нямам. — Погледът му се задържа на Тейлър.

Тя схвана намека, погледна към камерата за видео наблюдение на тавана над килията и кимна.

— Без мляко, с две бучки захар, моля — каза Лушън, гледайки към същата камера, а после отново се обърна към Хънтър и Тейлър. — И така, нека да ви кажа как ще процедираме. Ще ви позволя да ми зададете няколко въпроса. Ще отговоря искрено, говоря сериозно. Няма да излъжа. След това ще бъде мой ред да ви задам въпрос. Ако почувствам, че не сте отговорили честно, разпитът приключва за двайсет и четири часа и можем да започнем отново на другия ден. Аз казвам истината и вие казвате истината. Справедливо ли ви се струва?

Тейлър се намръщи.

— Ти искаш да ни задаваш въпроси? За какво?

Реакцията ѝ развесели Лушън.

— Информацията е сила, агент Тейлър. Аз обичам да се чувствам силен, а вие?

Всички чуха, че вратата в другия край на коридора отново забръмча и се отвори. Към тях тръгна морски пехотинец, който носеше чаша вдигащо пара кафе. Тейлър взе чашата, сложи я върху плъзгащия се плексигласов поднос и го бутна в килията към Лушън.

— Благодаря, агент Тейлър — каза той, взе чашата, поднесе я към носа си, вдъхна аромата и отпи. Ако кафето беше твърде горещо, Лушън не показа никаква реакция. — Много е хубаво. — Кимна в знак на одобрение и отново седна. — И така, да започнем голямото разкритие. Какъв е първият ви въпрос?