Престъпен ум

54.

Юмрукът на Хънтър удари боксовата круша толкова силно, че я изпрати, въртейки се, почти един метър назад. Тренираше с една от четирийсет и пет килограмовите кожени торби, окачени на тавана в боксовата зала в сградата на ОБН, почти от един час. Фланелката и шортите му бяха мокри от пот, която се стичаше от челото му като дъждовни капки. Тялото го болеше от тежката тренировка и се чувстваше умствено изтощен. Трябваше му обаче време да помисли, да се опита да подреди обърканите мисли в тавата си и да се разсее, макар и само за няколко минути. В повечето случаи физическите упражнения вършеха работа.

Днес обаче не беше един от тези случаи. В тялото му като лоша кръв течеше чувство на безсилие и колкото и силно да удряше боксовата круша и колкото и тежести да вдигаше, не можеше да се отърве от него.

— Ако бях трийсетина години по-млад, щях да те затрудня доста в един двубой — каза Кенеди, който беше застанал на вратата на спортната зала. В салона нямаше никого, освен Хънтър. — Но като те гледам как блъскаш боксовата круша, сигурно щеше да ме изкараш през стената. Изненадан съм, че още не си счупил ръката си.

Дрезгавият му глас звучеше още по-слабо и гърлено след дългия уморителен ден и пакета цигари, който беше изпушил.

Хънтър нанесе бърза последна серия тежки удари на боксовата круша, която тромаво се залюля назад и встрани, сякаш вече ѝ беше достатъчно и най-после бе победена. Робърт я хвана и я спря. Дишането му беше измъчено, лицето — тъмнорозово, а вените на ръцете и раменете му бяха изпъкнали от усилието и допълнителния приток на кръв. Задъхан, той опря чело в крушата и изчака дишането му бавно да възвърне нормалния си ритъм. От брадичката му капеше пот върху обувките му и пода.

Кенеди се приближи.

— Някакви новини от Ла Хонда? — най-после попита Хънтър, все още прегърнал боксовата круша.

Кенеди кимна невъодушевено.

Робърт дръпна със зъби каишките от велкро на боксовите ръкавици и се обърна с лице към директора.

— Накарах четирима агенти да проверят мястото.

Хънтър пъхна дясната си ръка под лявата мишница и измъкна боксовата ръкавица, а после изхлузи и другата.

— Намерили са къщата, за която спомена Лушън. — Кенеди хвърли хавлия на Хънтър. — Агентите последвали указанията на Лушън и започнали да копаят. Копали един час. — Той даде на Хънтър голям плик. — И ето какво намерили.

Робърт бързо изсуши лицето и ръцете си, взе плика и извади две разпечатки на снимки. Докато очите му поглъщаха образите, сърцето му отново ускори ритъма си.

Първата показваше цял човешки скелет със стари и побелели от времето кости, който лежеше в гроб, дълбок метър и петдесет.

Втората беше близък кадър на черепа.

Хънтър дълго и мълчаливо гледа снимките, задържайки погледа си на втората много по-дълго от първата, сякаш мислено възстановяваше лицето на Сюзън.

Кенеди отстъпи назад, давайки му малко време, а после отново заговори:

— Тъй като вече знаем, че Лушън е сериен убиец, протоколът изисква да разкопаем цялото място наоколо, за да потърсим останки и от други трупове. Операцията е голяма и няма как да я проведем, без да включим местните власти и ярко да осветлим случая.

— На твое място бих изчакал, Ейдриън. — Хънтър не беше голям любител на протокола. — Нека поне да приключим с разпитите. Засега Лушън беше откровен с нас. Ако в района има заровени и други трупове, имам чувството, че той ще ни каже. В момента разгласяването на случая няма да е от полза за никого.

Кенеди обикновено играеше по правилата, но сега беше склонен да се съгласи с Робърт.

— Най-малко след два дни и няколко теста ще потвърдим дали това наистина е скелетът на Сюзън Ричардс — каза той.

— Това е скелетът ѝ — отговори Хънтър и върна снимките в плика.

Директорът го погледна озадачено.

— Лушън няма причина да лъже — каза Робърт.

Въпросът остана в очите на Кенеди.

— Вече знаем, че Лушън е убил Сюзън — поясни Хънтър. — Той ни го каза и парчето татуирана кожа в рамка в мазето му го потвърди. Ако се беше отървал от трупа ѝ така, че да не може да бъдат намерени никакви останки, щеше да ни съобщи. — Посочи плика. — Ако това са останките от някой друг човек, когото Лушън също е убил, няма смисъл да ни казва, че са на Сюзън, защото знае, че и без това ще ги анализираме.

Кенеди кимна.

— Разбирам, но за да бъдеш сигурен, мисля, че е по-добре да изчакаш официално потвърждение, преди да се свържеш с родителите ѝ.

Хънтър кимна бавно и после отново избърса лицето и ръцете си с хавлията. Да съобщи новината на родителите на Сюзън не беше задача, която очакваше с нетърпение.

— Трябва да се изкъпя.

— Ела в кабинета ми след това — каза Кенеди. — Искам да ти покажа още нещо.