Престъпен ум

18.

Лушън повдигна вежди, докато гледаше стария си приятел.

— Проблемът, когато се забъркаш с такива хора, с каквито се забърках аз, е, че още в самото началото те впиват ноктите си дълбоко в теб. И никога не те пускат. Притежават те до края на живота ти. Сигурно разбираш, че тези хора могат да бъдат много убедителни, когато пожелаят.

Хънтър не отговори.

— Всичко започна преди година и половина — продължи Лушън. — Обикновено ми се обаждат по мобилния телефон откъде да взема колата. Казват ми къде да я закарам и в колко часа. Не споменават никакви имена. Когато отида на мястото, някой винаги чака да вземе колата. Давам я, човекът ми брои пари, колкото да си купя билет за връщане… може би малко повече, и това е всичко. До следващото телефонно обаждане.

— Предполагам, че не доставяш колите на едно и също място.

— Така е — съгласи се Лушън. — Различно място, откъдето да взема колата, и различен адрес за доставка всеки път. — Той млъкна и погледна Робърт. — Но винаги я доставям на един и същи човек.

Това беше изненада.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Хънтър.

Лушън направи гримаса.

— Висок метър и осемдесет, добро телосложение, но доставките винаги се извършваха нощем на някое тъмно поле. Човекът, който получаваше колата, неизменно носеше дълго палто с вдигната яка, бейзболна шапка и тъмни очила. — Той повдигна рамене. — Само това описание мога да ти дам.

— Откъде знаеш, че е бил един и същ човек?

— Същият глас, същата поза, същите маниери. — Лушън се облегна назад на стола. — Спомняш ли си играта, която играехме в университета?

В годините им в Станфорд Хънтър, Лушън и Сюзън отиваха в някой ресторант, бар, клуб или парк и се редуваха да избират някого в тълпата, наблюдаваха го няколко минути и се опитваха да му направят психологическа характеристика според начина, по който се движеше и говореше. Беше забавно, страхотно упражнение по бихейвиористична психология.

— Да — отговори Хънтър.

— Все още умея да го правя. Всъщност мисля, че не съм преставала. Казвам ти, Робърт, човекът беше един и същ всеки път.

Хънтър не видя причина да се съмнява в Лушън.

— А човекът, който ти даваше колата?

— Както казах, съобщаваха ми инструкциите по телефона. Колите бяха оставяни на паркинги. Ключовете, билетът за паркиране и адресът за доставяне бяха в плик на безопасно място, откъдето да ги взема. Нямах връзка с човека.

— И нямаш представа какво доставяш? Имам предвид, не знаеш какво има в багажника?

Лушън поклати глава.

— Това винаги беше част от инструкциите — не поглеждай в багажника.

Хънтър се замисли, но Лушън се досети какъв ще бъде следващият му въпрос, и предложи отговор, преди Робърт да го зададе.

— Да, изпитвах любопитство. Да, много пъти мислех да надникна, но както казах, това са хора, с които не искаш да се закачаш. Ако бях отворил багажника, сигурен съм, че щяха да разберат по някакъв начин. Любопитен или не, това беше глупава грешка, която не бях готов да направя.

Хънтър изпи глътка вода.

— Каза, че всичко е започнало преди година и половина?

Лушън кимна.

— Колко бяха доставките?

— Тази беше петата.

Хънтър запази спокойствие, но в главата му задрънчаха предупредителни звънци. Пет доставки. Ако Лушън казваше истината и всеки път е пренасял един и същ или подобен товар, тогава нещата току-що бяха ескалирали в разследване на сериен убиец. И съдейки по онова, което беше видял Хънтър, много жесток и садистичен убиец.

Лушън погледна Робърт по различен начин, като начинаещ покерджия, който е получил страхотни карти и не може да скрие радостта си.

— Козът ми е, че знам кой е човекът, който ми се обаждаше по телефона.

Хънтър повдигна вежди.

Лушън направи пауза, преди отново да заговори:

— Засега ще запазя тази информация за себе си заедно с местата, откъдето взимах колите и където ги доставях.

Отговорът изненада Хънтър, който се намръщи.

— Знам, че не ти водиш шоуто, Робърт — обясни Лушън. — ФБР дърпа конците. Единствената причина да си тук е, защото аз поисках да говоря с теб. Вероятно са ти казали, че си тук само като гост… слушател. Нямаш власт над нищо. Не можеш да ми гарантираш нищо, защото нямаш правомощия да преговаряш. От друга страна, моята единствена разменна монета е информацията.

— Разбирам — съгласи се Хънтър. — Но не виждам как премълчаването на информация може да ти помогне, Лушън. Ако си невинен, трябва да помогнеш на ФБР да докаже това, а не да си играеш игрички с тях.

— Ще го направя, Робърт, но се страхувам. Дори едно дете може да види, че доказателствата срещу мен са съкрушителни. Знам, че ме заплашва смъртна присъда, и съм стъписан. Да, признавам, че ме е обзела параноя. — Лушън вдигна окованите си юмруци, удари се по челото три пъти и погледна Хънтър в очите. — Досега не им казах нищо, защото мислех, че няма да ми повярват.

Лесно беше да се види как параноята и страхът са изопачили представата за реалността на Лушън. Хънтър трябваше да го окуражи.

— Не става така, Лушън. Защо да не ти повярва ФБР? Те не са се заловили да изпратят теб или просто някого в затвора. Искат да намерят човека, който е отговорен за убийствата и ако можеш да им помогнеш, разбира се, че ще те послушат и ще проверят онова, което им казваш.

— Добре, може би, но аз се паникьосах. — Лушън си пое дълбоко дъх. — И после се сетих за теб. Не ми остана семейство, Робърт, всички умряха. На земята няма никого, на когото му пука дали ще живея, или ще умра. Срещнах много хора през живота си, но ти си единственият истински приятел, когото съм имал. Единственият, който познава истинската ми същност, също така си ченге. Затова си помислих, че… — Гласът на Лушън отново се изпълни с чувства. Твърдостта му пак се пропука. — Не съм го направил, Робърт. Трябва да ми повярваш.

В университета Хънтър обикновено разбираше кога Лушън лъже, защото винаги забелязваше един много трудно доловим издайнически знак. Беше го установил през втория им семестър в Станфорд. Когато лъжеше, погледът на Лушън ставаше по-твърд и решителен, сякаш непреклонността в очите му може да те хипнотизира и да те накара да му повярваш. След това, само за част от секундата долният му ляв клепач се присвиваше и не трепваше, а извършваше едва забележимо движение. Лушън не можеше да го превъзмогне, защото не знаеше, че го прави. Бяха изминали повече от двайсет години, но Хънтър се надяваше, че все още може да го разпознае, защото знаеше какво да търси. Не забеляза обаче втвърдяване на погледа на Лушън, нито движение на долния ляв клепач, дори и съвсем леко.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че не знаех как да поискам помощ, твоята помощ? — Лушън млъкна, за да си поеме дъх. — Е, сега го правя. Моля те, помогни ми, Робърт…

Хънтър за втори път почувства, че го пронизва вина.

— Как да ти помогна, Лушън? Ти самият го каза преди малко. Аз съм тук като слушател. Нямам власт над нищо. Дори не съм агент на ФБР. Аз съм детектив от лосанджелиската полиция.

Лушън дълго го гледа в очите и после изведнъж погледът му омекна.

— Ако трябва да съм жестоко откровен, Робърт, мисля, че вече не ми пука дали ще живея, или ще умра. Провалих живота си отдавна. Направих прекалено много грешки и от тогава не съм вършил нищо, освен само да съществувам. Изгубих всичко, включително достойнството си и единствения човек, когото истински обичах. Мога спокойно да кажа, че се срамувам от по-голямата част от живота си, но не съм убиец. Знам, че звучи глупаво, но не ми пука какво мислят хората за мен, с изключение на теб, Робърт. Каквото и да се случи с мен, искам ти да знаеш, че не съм чудовище.

Хънтър се приготви да каже нещо, но Лушън го прекъсна:

— Моля те, не казвай, че вече го знаеш или че не вярваш, че съм чудовище, защото не искам съжалението ти, Робърт. Искам да знаеш. Наистина да знаеш. Затова ще ти кажа каквото ще ти кажа, защото знам, че ще провериш всичко, със или без ФБР.

Хънтър все още не виждаше издайнически знаци.

Съзнаваше, че Лушън е прав. Нямаше как да си тръгне от стаята за разпити и да забрави всичко, което се готвеше да му каже, на какъвто и натиск да го подлагаше ФБР.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита Робърт. — Какво искаш да проверя?

Лушън наведе глава към ръцете си, а после срещна погледа на Хънтър… и отново заговори.