Престъпен ум

11.

Частният самолет «Хоукър» се приземи на пистата в Търнър Фийлд в Куонтико, Вирджиния, точно пет часа, след като бе излетял от летище «Ван Найс» в Лос Анджелис.

След разговора на Хънтър с Кенеди и Тейлър за онова, което той си спомняше за стария си най-добър приятел, всички седяха мълчаливо до края на дългия полет. Кенеди спа два часа, но Хънтър и Тейлър останаха будни, всеки потънал в мислите си. Неизвестно защо, паметта на Тейлър я върна назад в годините, когато тя беше дете и бе принудена сама да се грижи за себе си на много ранна възраст.

Привидно здравият ѝ баща почина неочаквано от сърдечен удар, причинен от съдова аневризма, когато Тейлър беше на четиринайсет години. Тя прие смъртта му много тежко, както и майка ѝ. Следващите две години бяха огромна борба в емоционално и във финансово отношение. Майка ѝ, която беше домакиня от петнайсет години, се бореше с поредица от временни работни места и напрежението, че е овдовяла наскоро и трябва сама да се грижи за детето си.

Беше чувствителна жена с добра душа, но също така и един от онези хора, които не издържат самотата. Последва серия от гаджета безделници, някои от които се държаха лошо с нея. Тейлър беше на път да завърши гимназия, когато майка ѝ забременя отново. Тогавашният приятел на майка ѝ каза, че не желае такава отговорност, че не е готов да стане баща и да има семейство и че няма никакво намерение да осиновява чужда дъщеря — момиче, което изобщо не го интересуваше. Когато майката на Тейлър отказа да направи аборта, който той ѝ беше уредил, приятелят ѝ я заряза и напусна града на другия ден. Никога повече не се обади.

Майка ѝ беше в напреднала бременност и не беше в състояние да работи, затова Тейлър се отказа от идеята да учи в колеж и започна работа на пълен ден в местния търговски център. Месец по-късно майка ѝ роди момче, Адам, но за жалост Адам имаше вродена аномалия на осемнайсетата хромозома, която се изразяваше в умерено забавено умствено развитие, мускулна атрофия, черепно-лицева деформация и огромно затруднение в координирането на движенията. Вместо да ѝ донесе радост, раждането на Адам хвърли майката на Тейлър в неконтролируема спирала на депресия. Тя не знаеше как да се справи със състоянието си и намираше утеха в приспивателни хапчета, антидепресанти и алкохол. На седемнайсет години Тейлър трябваше да стане «голямата дъщеря», «голямата сестра» и «мъжът в къщата».

Държавната помощ не стигаше почти за нищо и през следващите три години тя работи каквото ѝ попадне и се грижеше за братчето и майка си, но въпреки медицинските грижи здравето на Адам се влошаваше и той почина два месеца след третия си рожден ден. Депресията на майка ѝ се задълбочи значително, но без медицинска осигуровка беше невъзможно да ѝ се осигури професионална помощ.

В една дъждовна вечер, когато се върна от работа като сервитьорка в ресторант в центъра на града, Тейлър намери бележка от майка си на масата в кухнята.

Тейлър прочете бележката и сърцето ѝ се изпълни със секващ дъха страх. Втурна се към стаята на майка си… но вече беше късно. На нощното шкафче имаше три празни шишета — едното от приспивателни, другото от антидепресанти и третото от водка. Тейлър все още сънуваше кошмари за онази нощ.

Огромен черен джип на «Дженерал Мотърс» с тъмни стъкла, точно в стила на ФБР, ги чакаше на пистата, когато самолетът им кацна.

Хънтър слезе и разкърши тяло на ветреца в ранното утро. Хубаво беше отново да диша чист въздух и най-после да се измъкне от тясното пространство. Колкото и луксозна да беше кабината на самолета, след пет часа, заключен вътре, той имаше чувството, че се намира в затвор.

Хънтър погледна часовника си. Слънцето щеше да изгрее чак след два часа, но въздухът във Вирджиния по това време на годината беше изненадващо топъл като в Лос Анджелис.

— Всички трябва да се опитаме да поспим — каза Кенеди, когато приключи поредния си разговор по мобилния телефон. Тримата се качиха в джипа. — И после — свястна закуска. Стаята ти е готова — обърна се той към Хънтър. — Дано нямаш нищо против да отседнеш в една от стаите за новобранци в Академията.

Робърт леко поклати глава.

— Агент Тейлър ще дойде да те вземе в десет. — Кенеди погледна часовника си. — Имаме около шест часа почивка.

— Не може ли да го направим по-рано? — попита Хънтър. — Например сега. Вече съм тук и не виждам смисъл да отлагаме.

Кенеди се вгледа в очите му.

— Всички се нуждаем от почивка, Робърт. Денят беше дълъг и полетът също. Знам, че можеш да работиш, без да спиш много, но това не означава, че мозъкът ти не се уморява като на всички останали. Искам да бъдеш свеж, когато отидеш да говориш със стария си приятел.

Хънтър не каза нищо, само гледаше уличните лампи, покрай които минаваше джипът.