Престъпен ум

96.

Щрак.

Хънтър и Тейлър почувстваха друго присъствие, но преди да имат възможност да се обърнат, чуха звука на патрон, който се зарежда в деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.

— Ако някой от вас двама ви, скапаняци, помръдне, ще ви пръсна шибаните черепи. Ясно ли е? — Гласът, който се разнесе от срещуположния край на стаята, беше рязък, твърд и младежки. — А сега вдигнете проклетите си ръце над главите.

Хънтър се опита да определи посоката, от която идва гласът. Беше сигурен, че звукът от зареждането на пистолета и първите изречени думи се разнесоха от мястото, където бяха натрупаните кашони — вероятно скривалището на човека, но зад тях нямаше достатъчно пространство, за да се скрие дори джудже. Следващото изречение обаче се чу от съвсем различна посока и това означаваше, че човекът се движи, но ехото в стаята, съчетано с непрестанното съскане на електрическата крушка, правеха определянето на точното му местоположение почти невъзможна задача.

Хънтър бе убеден, че може да се завърти и да стреля, преди човекът да разбере какво става, но щеше да има успех само ако знаеше къде точно да се прицели. Предположенията нямаше да свършат работа. Ако не улучеше, беше мъртъв. Той реши да не рискува.

— Чухте ли ме, да ви го начукам? — обади се отново младежкият глас, но този път с много по-емоционално неуравновесен тон. — Ръцете над главите.

Хънтър и Тейлър най-после вдигнаха ръце.

Лушън се обърна и се усмихна победоносно на Хънтър, докато минаваше покрай него.

— Справих се добре, нали? — попита младежкият глас. — Изпълних инструкциите точно както ти ме научи.

— Справи се страхотно — увери Лушън човека, който се бе присъединил към тях в стаята, и после се обърна към Хънтър и Тейлър. — И така, сега е моментът, в който трябва да ви помоля да оставите пистолетите си на пода и без да се обръщате, да ги подритнете към мен един по един. Робърт, ти си пръв. Бавно и полека. И нека добавя, че приятеля ми го сърби пръстът да натисне спусъка. И никога не пропуска целта.

Последваха няколко секунди на колебание.

— Какво чакаш, мамка ти? — извика младежкият глас. — Хайде. Сложи пистолета си на пода и го ритни, преди да пробия дупка в главата ти.

Хънтър се прокле, защото вътрешният глас му нашепваше, че нещата не са наред, откакто стигнаха до порутената къща, но в бързината да се опита да спаси Мадлин Рийд, не бе обърнал внимание на инстинктите си и беше влязъл в бомбоубежището, без да провери контролната стая.

— Направи го, Робърт — обади се Лушън. — Той наистина ще размаже мозъка ти по стените.

— И още как, мамка му. Мислиш, че това е игра, а?

Гласът се бе приближил. Хънтър беше почти сигурен, че човекът е малко вдясно от него. Сега обаче Робърт държеше оръжието си високо над главата, а младежът зад него се беше прицелил право в тила му. Предимството беше преминало на страната на хлапака. Хънтър нямаше избор.

— Добре — каза той.

— Бавно и полека — заповяда Лушън. — Приклекни, сложи пистолета на пода, а после се изправи и го ритни към мен.

Хънтър се подчини.

— Ваш ред е, агент Тейлър — рече Лушън.

Кортни не помръдна.

— Кучко, чу ли какво ти казаха? — попита младежкият глас с неконтролируем гняв.

Лушън вдигна ръце в знак към съучастника си да му даде една минута.

— Много добре знам повечето протоколи на ФБР за полеви правила, агент Тейлър — каза той със спокоен и незаплашителен глас. — Освен това знам, че за някои от тези правила не се допускат абсолютно никакви изключения. На едно от челните места в списъка е правилото, което задължава агентите на ФБР никога да не предават оръжието си на заподозрян или извършител по време на ситуация със заложници.

Тейлър стисна зъби от чувство на безсилие.

— Не бъркайте, агент Тейлър, това не е ситуация със заложници, а ситуация на живот и смърт… за вас и за Робърт. Ако не плъзнете оръжието си към мен, ще умрете. Това не е заплаха, а неизбежност. Вие трябва да направите решителния избор, и то бързичко.

— Зарежи шибаните обяснения, Лушън — изтърси хлапакът. — Да убием тези двама скапаняци и да приключваме.

В гласа му имаше различна нотка, която каза на Хънтър, че той е на ръба и не след дълго ще излезе от равновесие.

— Вие избирате, агент Тейлър — каза Лушън. — Имате пет секунди, четири…

Погледът на Хънтър беше съсредоточен върху напрегнатото тяло на Тейлър.

— Не ставай глупава, Кортни — прошепна той.

— Три, две…

Робърт беше готов да действа.

— Добре — каза Тейлър.

Хънтър издиша шумно.

Тя бавно сложи оръжието си на пода и после го ритна към Лушън.

— А сега, моля, обърнете се — заповяда Лушън.

Те се подчиниха.

До Лушън стоеше жилав и дребен мъж, който държеше полуавтоматичен пистолет «Хеклер и Кох USP-9». По телосложение приличаше на жокей от конни надбягвания. Не беше на повече от двайсет и пет години. Усмивката му беше крива и се местеше в посоката, в която той прегърбваше рамото си, придавайки му несиметричен и заплашителен вид.

Главата му беше обръсната, а сините му очи блестяха с обезпокоителна напрегнатост. Имаше голям, лошо зараснал белег, който се спускаше от дясното ухо до лявата страна на брадичката, пресичайки дясната му буза. Дори от разстояние Хънтър видя, че белегът е направен или с тъп нож, или с парче дебело стъкло.

— Спомняте ли си, когато ви казах, че няма да ми е трудно да си намеря чирак, ако искам? — ухили се накриво Лушън. — Е, исках и точно както казах, изобщо не беше трудно. Позволете да ви представя Призрака. — Той посочи младия мъж с обръснатата глава. — Наричам го така, защото се движи като призрак, толкова леко и безшумно, че няма да го чуете. И благодарение на ръста и изумителната си гъвкавост може да се скрие на места, каквито дори не можете да си представите. — Лушън отмести поглед към кашоните. — Знам, че е трудно за вярване, но Призрака наистина беше в един от тях.

Единият от предните зъби на Призрака беше счупен и на всеки няколко секунди той нервно прокарваше език по неравния ръб. Това му придаваше много нервен вид, сякаш всеки момент ще изгуби контрол.

— Харесвам я — каза той и похотливо огледа Тейлър, сякаш беше гола. — И има хубави пръсти на краката. Това наистина ми харесва. Да убием само едрия мъжага, а нея да вземем с нас. Може да се позабавляваме.

Кортни не се смути и не отмести очи от Призрака. Гневът в погледа ѝ се сблъска с желанието в неговото изражение.

— А сега трябва да ви помоля за ключовете на тези вериги, агент Тейлър — каза Лушън и вдигна ръце. — Омръзнаха ми.

Кортни се поколеба.

— Кучко, глуха ли си? — злобно изсъска Призрака. — Ключовете. Веднага.

Тейлър не помръдна.

Призрака пристъпи напред и решително вдигна пистолета си. Блясъкът в очите му се засили.

— Няма да играя шибани игрички, кучко. Щом искаш да умреш, нямам нищо против.

— Не — каза Хънтър, пристъпи крачка вдясно и застана между Тейлър и Призрака. Имал беше работа с много психопати през живота си и познаваше безчувствения поглед в очите им, агресивността и безстрашието в гласовете им и напрегнатия и гневен начин, по който се движеха. Призрака беше всичко това и нещо повече. Той говореше сериозно. Щеше да застреля Кортни, без да му мигне окото, и в следващата секунда да забрави за нея. — Почакай. — Хънтър се обърна с лице към Тейлър. — Дай му ключовете, Кортни.

Тейлър се втренчи в него. Той знаеше, че я кара да наруши друго важно правило в полевата оперативна дейност на ФБР, но погледът в очите му ѝ каза, че е сигурен, че ако не го направи, ще бъде мъртва след няколко секунди.

Тя най-после извади ключовете от кобура под мишницата си, пусна ги на пода и ги подритна към Лушън.

Той ги взе и бързо отключи оковите си.

— Така е много по-добре — каза, разтривайки китките си, и после се обърна към Призрака. — Уреди ли всичко, както планирахме?

Призрака кимна. Вниманието му все още беше насочено към Тейлър.

Лушън взе пистолета ѝ «Спрингфийлд Профешънъл Модел .45».

— Не искам да си мислите, че съм ви лъгал през цялото време, тъй като не съм. Защо не отворите, агент Тейлър? — Той посочи бронзираната врата. — Вижте какво има зад нея.

Кортни издържа на погледа му, а после се обърна и бутна вратата. На тавана в коридора отвъд две много слаби флуоресцентни лампи проблясваха и съскаха, сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Светлината стигна до дъното и сърцето на Тейлър сякаш спря да бие.