Санаториумът

8

Сгреших, мисли си Елин. Не трябваше да идвам тук.

Айзак пристъпва крачка напред, поколебава се и накрая я притегля в прегръдките си.

През тялото й минава вълна. Косата му е в лицето й, по-дългите тъмни кичури се спускат почти до брадичката й. Айзак ухае различно — на тютюн и непознат сапун.

Елин прехапва устни и затваря очи. Твърде късно, в съзнанието й нахлуват образи.

Блестящо море, изпъстрено с бели гребени на вълни. Вода и водорасли се плискат в червени кофи. Чайки, които кряскат.

Айзак се отдръпва и я поглежда. В очите му се вижда странна смесица от чувства.

Обич? Страх? Невъзможно е да се определи. Елин вече не може да разгадава изражението му. Времето е замъглило интуитивната й преценка за него. Мисълта я жегва, той е единственият член на семейството, който й е останал, а част от него й е непозната.

Айзак се прокашля, вдига пръсти към клепача и се почесва в ъгълчето, близо до слъзния канал. Познат жест, той има екзема, обостряше се от време на време през детството, активираха я различни фактори — топлина, синтетични дрехи, стрес.

— Видяхме, че от зъбчатата железница слизат хора. Лори беше убедена, че няма да успеете да се качите на тази, но аз исках да проверя.

— Хванахме по-ранния влак — насилва се да изрече Елин и поглежда зад него. — Къде е Лори?

— Наложи се да отиде да говори с шефа си за партито. Няма да се бави — Айзак се обръща към Уил. — Радвам се, че най-после се запознахме, друже — той стиска силно ръката му и после се навежда към него и го тупва по гърба.

Две-три сърдечни потупвания. Грубоват жест, но въпреки това, изпълнен с властност. Изкусно нахлуване в телесното пространство на Уил, равносилно е на поемане на контрол.

Уил не го съзнава и с открито лице се усмихва.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, и поздравления! Голяма новина…

— И аз мога да кажа същото. Направил си невъзможното…

Уил се колебае, изпълнен с несигурност.

— Какво имаш предвид?

— Елин — Айзак кимва към нея.

Настъпва мълчание. Уил прави онова, което прави винаги, когато се чувства заплашен — дръпва рамене назад, за да разшири гърдите и вдишването, и вирва брадичка.

По бузите му пълзи руменина. Изчервяването не му е присъщо, защото Уил никога не се смущава, но от друга страна, Айзак винаги успява да изкара от равновесие хората. Да ги изнерви.

— Успял си да заковеш сестра ми — смехът на Айзак разцепва тишината. — Мислех, че това никога няма да се случи. Имам предвид, че тя винаги е била енигма.

Шегата е клише и те се смеят, но Елин знае какво прави Айзак. Показва й, че все още я познава и може да прочете мислите й. Показва й кой командва.

— И аз мога да кажа същото за теб — отвръща тя, но веднага съжалява за думите си.

Реакцията й е закъсняла, по-креслива и по-чувствителна, и не попада в целта. Елин отмества поглед встрани. Вратът й пламти.

Уил сменя темата.

— А вие кога дойдохте?

— Преди няколко дни. Щяхме да караме ски, но затвориха лифтовете — Айзак посочва снежната вихрушка навън. — Така е, откакто пристигнахме.

Ски. Елин помни, че той е добър в карането на ски, една година във Франция, преди да се дипломира, и после по време на ваканции. Айзак постига всичко по трудния начин — работи, спестява и после пак работи. На никой от двамата не им беше лесно. Нямаха наследство или родителски фонд, от който да теглят пари.

Айзак изглежда в добра форма, мисли Елин, докато оглежда очертанията на яките му мускули, които изпъват ризата му. Силен е. Също като нея, лицето му е по-слабо и чертите по-ясно изразени, и има нови бръчки, но сините му очи са непроменени — големи и напрегнати. Непроницаеми.

Съучениците му биха казали, че той не се е променил. Все още е леко брадясал и разчорлен. Вечното инди момче барабанист.

— Кога ще дойдат другите за купона?

— След няколко дни — Айзак пристъпва от крак на крак. — Решихме, че ще е хубаво вие да дойдете първи. Парти преди годежа, малко време за семейството — той протяга ръка и леко докосва колието на Елин. — Още го носиш?

Тя трепва и инстинктивно увива пръсти около изящния сребърен медальон.

— Е, какво ще кажете за това място? — Айзак дръпва ръката си и показва. — Хотелът.

Елин се вцепенява. Познава този тон, той иска реакция. Фактът, че сградата е била санаториум, преднамереният минимализъм… Айзак иска Елин да я намира за неудобна.

— Фантастичен е. Уникален! — тя отмята косата от лицето си и осъзнава колко е къса. Това е нещо ново, след като почина майка й.

— А Уил? Мнението на архитекта?

Уил отново е в познати води и употребява всички думи, които е предсказала Елин, и още — свеж, добре изпълнен, идеална умереност. Докато той говори, Елин наблюдава Айзак.

Част от него не се е променила. Вниманието му вече е разсеяно и погледът му едва забележимо се отмества към нея. Един-единствен мимолетен поглед, но съдържа толкова много. Айзак показва, че Уил му е скучен, че знае, че Елин го съзнава, и дори по-лошо — че знае, че Уил не е схванал как точно стоят нещата.

Айзак го превъзхожда.

След няколко минути Уил се обръща:

— Елин, попитах Айзак за предложението.

— Да, аз… — отговаря тя, но няма възможност да довърши изречението.

Чува се глас:

— Функционален… така бих го описала. Нещо като пръстен в скиорския ми ботуш.

Лори. Усмихва се, леко изчервена. Прегръща вяло Елин, отстъпва назад и поздравява Уил.

Елин забелязва, че Уил оглежда с одобрение Лори и после бързо го прикрива, и я пронизва ревност. Тя е виждала скорошни снимки на Лори, но те не я показват достатъчно добре. Лори има лице, което оживява само когато я видиш в действителност. Чертите й са дръзки и безкомпромисни — черни очи, идеално равно подстриган бретон, който свършва точно над гъстите й, добре очертани вежди.

Променила се е. В нея има уравновесеност и спокойствие, каквито нямаше преди. Лори, която Елин помни, беше поотпусната, с лице без грим, изпълнено с непринудена откритост. Сега чертите й изглеждат контролирани.

Носи дрехи, които аз никога не бих си помислила да облека, мисли си Елин и се опитва да не зяпа артистичния ансамбъл — сиви джинси с висока талия и няколко пласта блузи, на етажи. Най-отгоре е преметната изящно изплетена лимонено зелена вълнена жилетка. На врата й хлабаво е увит шал, също сив. Сребърни гривни обвиват китката й.

— Съжалявам за краткото предизвестие — Лори повдига рамене. — Всичко стана в последната минута.

Това е меко казано. Елин получи поканата само преди месец-пакет и вътре неонова самозалепваща се бележка върху матова, минималистична брошура.

Сгодихме се и ще правим купон. Тук… Стрелка сочеше към брошурата отдолу. Трябва да платите само самолетните си билети. Лори работи в хотела. Обади ми се. Знаеш номера ми. Айзак.

Поканата беше неочаквана. Откакто Айзак замина за Швейцария преди близо четири години, контактите им бяха спорадични в най-добрия случай. Няколко имейла и от време на време телефонно обаждане. Той й съобщаваше късчета информация — че са се събрали с Лори, за работата му като лектор в университета в Лозана, — но това беше всичко. Минаваха месеци, без да се чуят или да си пишат.

Дори погребението на майка им не го накара да се върне. Айзак представи неубедителни извинения: Не мога да оставя работата си. Възникна спешен случай с един студент. Споменът, горчив и болезнен, накара Елин да преглътне с усилие, все едно е вкусила парче жилаво месо, което не може да сдъвче.

Лори я гледа с озадачено изражение.

— Не изглеждаш… — Лори се поколеба и пренареди думите си. — Помня… — тя отново млъква.

— Какво? — пита Елин с леко обиден глас. — Какво помниш?

Лори се усмихва лениво.

— Нищо. Мина цяла вечност, това е всичко.

Уил я поглежда изпитателно. Елин знае защо. Тя не му е казала, че познава Лори. И че двете имат история.

— Питахме се дали искате да вечеряме заедно днес — казва Айзак. — Ако сте уморени, може да отложим вечерята за утре.

— Не, нека бъде днес. В колко часа? — Елин се изчервява, смутена от нетърпението си.

— Към седем и нещо? — Айзак поглежда Лори, която кимва. — А преди това ще ви покажем хотела. Аз…

Той не успява да довърши изречението си. Разнася се силен трясък, звук на строшено стъкло. В стаята нахлува студен въздух. Тихото жужене на разговори спира.

Тишина.

Елин се обръща с разтуптяно сърце. Страничният прозорец се люлее лудешки на пантата. Подът е осеян със стъкла, уголемяваща се локва вода и огромни бели лилии.

Макар Елин да знае, че няма заплаха — вятърът е отворил прозореца и е съборил вазата, — пулсът й все още е учестен и в тялото й приижда адреналин. Ръцете й се свиват и ноктите се впиват в дланта.

Появява се служител, който затваря прозореца и отвежда гостите встрани от парчетата стъкло. Елин отпуска ръце и ги поглежда.

Вижда отпечатъците от нокти на дланта си.

Идеални полумесеци.