Санаториумът

14

Уил бута вратата и влиза препъвайки се в стаята. Протяга ръка и непохватно се опитва да пъхне електронната карта-ключ в процепа на стената.

Не успява. Пластмасовата карта се огъва и се плъзга покрай целта.

— Дай на мен — Елин се смее, взима картата и внимателно я прокарва през тесния процеп.

Стаята светва. Предметите се очертават релефно на светлината на ярките лампи с форма на прожектори на тавана.

Елин реагира моментално, пронизва я остър хлад. Всичко в стаята я дразни и обтяга нервите й.

Не че стаята е празна — има двойно легло, диван, маса и столове, — но няма нищо от обичайната украса, което да привлече окото — декоративни възглавници, завеси, вази.

Леглото е вградено в стената и стърчи в права линия. Гардеробът също. Под него има странна пролука. До стената има дълъг, нисък диван. Ленената покривка е бяла като стената.

Може би тревожността на Елин говори нещо за самата нея. Тя помни последната си служебна оценка: Елин се бори да се приспособи с промяна. Това може да възпрепятства перспективите за кариерата и…

— Какво има?

Уил изритва обувките си. Устните му се отпускат в крива усмивка. Клепачите му натежават, пиян е, повече, отколкото го е виждала от известно време.

Телефонът е в ръката му. Прозвучава силен звън.

Елин знае какво е — групата с приятелите му от училище в „УотсАп“. Разменят си смешки до скъсване.

Групата на Уил общува по съвсем различен начин от Елин и нейните приятели — не е позволена никаква друга комуникация освен споделяне на шега и кратък отговор. Никакви любезности или чат, само канонада от смешки.

Уил гледа екрана и се усмихва.

— Виж.

Елин прочита съобщението. Няма как да си широко скроен, ако си зле ушит.

Не може да не се засмее. Въпреки че никога не би го признала, повечето шеги всъщност са доста хубави. Хуморът е момчешки, достъпен, какъвто и тя, и Уил не са надраснали и харесват.

Елин поглежда телефона си и въздъхва.

— Айзак все още не се е обадил, няма и съобщение.

Тя хвърля телефона на леглото и притиска с пръсти слепоочията си. Главата й започва да пулсира с притъпен ритъм в основата на черепа.

Взима стъклена чаша, налива минерална вода и отпива голяма глътка.

Водата не отмива вкуса на коктейлите. Вкусът на алкохола става кисел и металически в гърлото й.

— Забрави — усмихва се Уил. — Не разваляй вечерта. Не и сега, когато си се отпуснала.

Елин се сковава, въздействието на алкохола започва да отслабва и тя отново се ядосва.

Уил слага ръка на кръста й, притегля я към себе си и обхваща в шепа хълбока й.

— Може да изживеем романтична първа нощ…

Тя го отблъсква.

— Може би.

Това няма да се случи. Колкото повече се опитва да не мисли за Айзак и забравената вечеря, толкова повече се засилва раздразнението й.

Елин се изпълва с гняв. Първата им вечер, а Айзак им върза тенекия. Никой нормален човек не би го направил. Не би трябвало да е толкова трудно. Еднакво усилие и от двете страни. Общуване.

Залитайки, Елин прекосява стаята, отваря вратата и излиза на балкона. Спирали от млечнобял лед са замръзнали върху дъските.

Тя вдъхва чистия леден въздух.

После още веднъж.

Главата й започва да се прояснява, алкохолната мъгла се разсейва.

— Уил, погледни! — извиква Елин. — Най-после може да видиш гледката.

Облаците се разпръсват и разкриват бледи ивици небе. Мъгливият полукръг на луната хвърля мека светлина върху планинските върхове отсреща.

На пръв поглед е величествена, но колкото повече я гледа Елин, толкова повече осъзнава колко зловеща изглежда — оголени ръбати върхове. Най-високият е извит като нокътя на хищна птица.

Елин потреперва. Замисля се за онова, което й каза Айзак за Даниел Льометр, изчезналия архитект. Няма труп. Няма следи.

Докато гледа навън обаче, тя си мисли, че не е трудно да си представиш как това място поглъща някого без следа.

— Поразително е — казва Уил от прага, — но по-добре влез вътре, блузата ти е тънка. Чувал съм, че пияните хора не усещат студ. Някой ги намира на другия ден полуоблечени, умрели от хипотермия — той поглежда с интерес дървения стол до нея. — Столът е същият като онези, които са използвали навремето в санаториума…

— Много си учен — усмихва се Елин, а после се вцепенява и допира пръст до устните си. Чува нещо — стъпки, хрущене на сняг. Тихо изщракване. Глас, който говори на мелодичен френски.

Елин се навежда през балкона и съзира разрошена черна коса и шал.

Затаява дъх.

Лори.

Лори излиза от рецепцията и тръгва по снега пред хотела. Облечена е в дебело черно пухено яке, разкопчано. Сивият шал все още е на врата й, но е увит хлабаво, стига до кръста й.

Тя спира точно под техния балкон. В ръката си държи цигара и във въздуха се вият тънки ивици дим. Говори на висок глас, бързо, ръкомаха. Мъничката светлина на горящия край на цигарата танцува като светулка на фона на нощното небе.

Елин стои неподвижно. Не смее да помръдне.

Лори се обръща леко. Външната лампа озарява лицето й и острите й черти изпъкват релефно — челюстта, носът, веждите.

Изражението й е ожесточено, очите й са присвити, а устните — леко извити.

Елин не е много добре с френския, но чувството в гласа на Лори е ясно. Раздразнение. Гняв. Няма нищо общо с жената, която Елин видя преди няколко часа.

Елин я гледа като хипнотизирана и осъзнава, че не познава тази нова Лори.