Санаториумът

62

— Но ти каза, мислеше, че…

Айзак се мъчи да намери думи, но не може. Лицето му е подпухнало и зачервено и очите му са присвити. Екземата на клепача му сега е яркочервена и възпалена и сълзи.

— Знам. Сгреших.

Елин премества купчина дрехи и сяда на леглото до него, болезнено съзнавайки неадекватността на думите си. Тя смъква чантата от рамото си и я пуска на пода.

Айзак се премества по-близо до нея и Елин вижда, че на челото му блести пот.

— Ами камерата за наблюдение? — пита той. — Как Лори те блъска…

— Не знам — Елин приглажда назад кичур коса от челото си. Кожата й е влажна и лепкава. Защо й е толкова горещо? — Може да се е опитвала да ме предупреди да не се намесвам. Знаела е какво става и опасностите…

Айзак поклаща глава. Лицето му е близо до нейното.

— А ти мислеше, че Лори е замесена. Подозираше я — той прегъва хартиената кърпичка в ръката си на неравен квадрат. Очите му блестят. — Тя очакваше с нетърпение да те опознае отново, Елин. Знаеш го, нали? Лори така и не разбра защо изгубихте връзка. Опитваше се да ти пише, да ти се обади…

Елин се отдръпва назад. Чувства се неудобно. Познатата буца на вина засяда в гърдите й. Разочаровала е някого, отново.

— Айзак, бях в шок. Всички бяхме в шок.

По гърба й се стича струйка пот. Тя става и се обръща към камината. Запалена е и зад стъклото подскачат червено-оранжеви пламъци.

Защо Айзак поддържа огъня, след като вече е толкова горещо?

— Това не е извинение — настоява Айзак. — Лори беше твоя приятелка. Ти я заряза, както мама заряза Корали.

Настъпва неловко, заредено с напрежение мълчание. Елин знае откъде произлиза този гняв — насочен е не само към нея, но и към ситуацията и безсилието му, но не се сдържа.

— Не става въпрос за зарязване. В онзи ден… животът спря. И не беше само Лори. Мама прекъсна връзките с всички.

— Не — пръстите на Айзак накъсват хартията на парченца. — Мама мислеше само за себе си. За скръбта си. Не искаше да мисли за никой друг.

Той я поглежда в очите, без да трепне.

Елин долавя неизречения намек — Айзак има предвид и нея, но е по-безопасно да говори за майка им. Тя не е тук и не може да се защити.

Прав ли е?

Очите й проследяват падащия сняг навън, докато размишлява върху думите му. Може би. Скръбта й за Сам… беше погълнала всичко по пътя си и Елин й позволи да го направи. Беше й се отдала. Това беше простимо, когато е на дванайсет години, но не и сега.

Айзак се извръща. Раменете му се повдигат.

— Онова, което сигурно е преживяла Лори… — гласът му потреперва. — Аз съм виновен. Трябваше да я търся по-усилено.

Раменете му се прегърбват. Той престава да се бори.

Елин го наблюдава. Не знае защо, но неспособността му да продължава да й се ядосва и да поддържа спора, кара нещо да заседне в гърлото й.

Тя пристъпва към Айзак и протяга ръка, но чувства, че действието й е някак позабавено и неизползвано. Ръката й увисва във въздуха и после Елин я спуска отстрани до тялото си.

Знае, че думите няма да въздействат, и по-лошо, че това е само началото. Скръбта… е като поредица от бомбени експлозии, една след друга. На всеки час нова детонация. Удар след удар след удар.

— Айзак, ти не можеше да направиш нищо. Извършителят е умен. Винаги е една крачка напред.

Струва й се, че той дори не я е чул. Погледът му следи падащия сняг навън. Айзак мълчаливо избърсва очи с ръката си. Зачервени са.

Елин се колебае, без да е сигурна какво да направи. Необходимо му е време. Време да възприеме случилото се, без да говори или да анализира.

— Виж, трябва да тръгвам. Трябва да видя какво има на флашката. Ще дойда да те видя по-късно, става ли?

Айзак не отговаря.

Докато Елин върви към вратата, някакво леко движение привлича погледа й — нещо в камината, сред пламъците, подскача към стъклото. Тя спира и се вглежда по-внимателно. Не е дърво, а нещо по-тънко, което се увива около себе си. Хартия?

— Какво е това? — небрежно пита Елин и посочва.

— Кое? — Айзак вдига глава.

— В камината. Прилича на хартия — този път Елин е сигурна, че вижда изображение — форми, не думи. Може би силуети.

Снимка?

— Касови бележки — припряно отговаря Айзак. — Боклуци от чантата ми — не я поглежда в очите.

Елин се пресяга към дръжката на вратата. Пламъците се устремяват нагоре във внезапен порив към свобода, пръскайки оранжево-пурпурни искри. Снимката изчезва. Превърнала се е в шепа пепел.

Елин знае, че това вероятно е нищо, но съмнението остава.

Съмнение, което е свързано с образа, заключен в съзнанието й — Айзак с протегнати ръце, пръстите му облени в кръв.