Санаториумът

19

— Айзак — Елин чуква на вратата. — Айзак, аз съм — гърдите й тръпнат от горещина. Мериносовият пуловер, който е облякла, е за навън, не е за вътре.

Вратата се отваря. Лицето на Айзак е зачервено и на петна.

— Извинявай, че не ти се обадих по-рано — колебливо казва Елин. — Уил искаше да отидем на разходка след закуската — тя се насилва да се усмихне. — Не стигнахме далеч, снегът е твърде дълбок.

На лицето му нещо се променя — проблясък на някакво чувство, — който обаче преминава толкова бързо, че Елин не можа да го определи. Същото беше и когато бяха деца. Елин гази във водата, влачейки крака, и се пита какви мисли минават през главата му.

Той се обръща и се връща в стаята.

— Айзак, може ли да вляза? — нелепо е, че го пита, но е невъзможно да каже дали той я иска там.

— Да — отговаря троснато Айзак.

Елин влиза и забелязва туристическите му ботуши на пода. Мокри са и черните връзки са напоени с вода и покрити с парченца лед.

— И ти ли си бил навън?

Айзак крачи покрай прозореца.

— Току-що се върнах.

Елин не казва нищо, стъписана е от бързината на говора му. Вижда се, че е нервен, френетичните движения, зачервеното лице.

Айзак изпада в паника.

— Какво прави?

— Търсих Лори горе, към гората. Помислих, че е излязла навън и е паднала — чертите на лицето му остават напрегнати. — Опитах всичко друго. Претърсих хотела и двора. Обадих се на приятели, семейството, съседите й. Никой не я чувал и виждал.

Елин го поглежда и я завладява чувството, сякаш я притискат твърде силно. Движенията му, краченето напред-назад изведнъж изглеждат пресилени.

— И?

— Нищо. Няма и следа. И никой не я е чувал. Току-що се обадих на полицията.

— Вече? — тя се опитва да запази безучастно изражение.

Той кимва.

— Беше безполезно. Казаха, че не е изчезнала от достатъчно дълго време, за да започнат официално разследване. Ако нямало следа, че е отишла на разходка в планината или да кара ски и не е в беда, тогава да оставим случая засега. Знам, че я няма отскоро, но тази работа не ми харесва. Ако е добре, защо не ми се обади досега?

— Не знам — Елин пристъпва по-навътре в стаята. — Може би… — и млъква.

Стъклото.

Стъклото отново я обсебва. Стаята на Айзак гледа към гората, теренът е див — гъста стена от покрити със сняг ели, издигаща се към планината.

Очите й се стрелкат между дърветата. Въпреки че клоните са обсипани със сняг, цялостната й представа е за нещо тъмно и непристъпно.

Елин чувства, че сърцето й бие по-бързо, преглъща с усилие и осъзнава, че не може да контролира реакцията си.

Защо реагирам така? Тази интуитивна реакция, всяка клетка в тялото ми е отвратена от онова, което е пред мен.

Айзак проследява погледа й, лицето му остава безизразно.

— Лори мрази гората, казва, че е идеално прикритие за някой, който гледа вътре. Ние не го виждаме, но той ни вижда. Прозорците, светлината… вижда ни ясно.

— Престани — колкото повече гледа, толкова по-изкривен става образът, сякаш дърветата се множат пред очите й.

— Добре ли си? — Айзак продължава да я гледа изпитателно. — Да.

— Не получаваш вече панически…

— Не — прекъсва го тя и компенсира с шумна, пресилена прозявка, а после оглежда стаята.

Същото разположение като в нейната, но на стената са окачени по-големи и по-колоритни картини и меките мебели са в по-млечен оттенък на сиво. Очите й се спират на детайлите — лаптоп, телевизор, неотворени бутилки минерална вода. По пода са пръснати дрехи и обувки. Обувките на Лори — чифт морскосини маратонки „Ню Балънс“, протрити туристически ботуши, велурени гуменки.

Всъщност повечето неща са на Лори. Бижутата на нощното шкафче, шал с цвят на дървесен мъх, преметнат на вратата на гардероба, тубичка крем за лице с отворено капаче.

Елин поглежда леглото. Там се вижда присъствието на Айзак — лек отпечатък от тялото му на чаршафа, юрган, усукан на хлабав възел. Той спеше така и като дете. И двамата спяха така. Сякаш леглото не може да побере енергията им. Елин вече не спи така. Онази енергия я напусна преди месеци.

Погледът й се отмества към наклонена купчина книги върху едното нощно шкафче. Френски. Едната е разгърната с кориците нагоре и гръбчето й е прегънато в средата. Елин осъзнава, че Айзак е прав, има някакво усещане за преустановени жизнени процеси, сякаш Лори е отишла да закуси. Не изглежда като умишлено решение да замине.

— Къде е телефонът й?

— Телефонът? — пита Айзак и я поглежда.

Елин се вцепенява, нещо в тона му я пронизва.

— Само се опитвам да помогна.

Той се усмихва насила, но през лицето му отново минава сянка, която изчезва, преди Елин да разбере значението й.

— Ето го — Айзак изважда телефон от джоба си, въвежда парола и й го подава. — Прегледах го. Няма нищо особено.

Елин поглежда екрана. Телефонът е почти напълно зареден, свързан със същата мрежа, която откри нейният телефон, щом кацнаха в Женева — „Суиском“. Преглежда списъка с обажданията, последното е от вчера през деня. Някой на име Жозеф. Как е възможно? Елин чу, че Лори говори по телефона вечерта. Защо не е вписано обаждането?

Айзак поглежда над рамото й, дъхът му е неудобно горещ на врата й.

— Това е братовчед й.

— Познаваш ли всички тук?

— Разбира се. Приятели, както казах. И в електронната й поща няма нищо — той отстъпва назад и лицето му се изчервява. — Не исках да гледам, но…

— Ами лаптопът й?

— Нищо — Айзак го взима от бюрото и й го дава. — Синхронизиран е с телефона. Електронната поща също. Всичко друго изглежда са работни материали.

Елин сяда на ръба на леглото и преглежда работния плот, запаметените документи и историята на търсенията в интернет. Айзак е прав. Всичко изглежда свързано с работата на Лори. Няма нищо очевидно притеснително.

Тя оставя лаптопа на бюрото и се отправя към банята. Айзак тръгва след нея. Около умивалника са разпръснати гримове — пудри за лице, овлажняващ крем. На пода са захвърлени няколко усукани хавлии. Върху лавицата над умивалника стои отворена бяла платнена тоалетна чантичка.

Елин преравя съдържанието й и открива розови пинсети с големи щипци, кола маска на ленти, четка за руж, компактен, оцветен хидратиращ крем и спирала за мигли. Тампони в страничен джоб с дръпнат цип, антихистамини и блистер ибупрофен.

Елин затваря чантичката, изпитвайки прокрадващо се чувство на безпокойство. Лори не би оставила тези неща. Ако е смятала да отиде някъде и ако поне малко е като Елин, тази тоалетна чантичка е спасителен пояс, част от ежедневните й доспехи.

Тя се обръща и се приготвя да каже нещо, когато в отражението на огледалото вижда, че Айзак грабва нещо от лавицата и го пъха в джоба си.

Елин го наблюдава неподвижна. Той се обръща и се усмихва. Не е забелязал, че го е видяла.

Бързо, но не достатъчно бързо, Айзак взе нещо. Скри го от нея. Той би трябвало да е разстроен заради изчезналата си годеница, но лъже Елин.

Тя стиска пръсти, в гърлото й засяда възмущение. Как може да е толкова глупава? За малко не се върза на думите и престорените му чувства. Но хората не се променят. Способността да лъжат и да мамят е вкоренена толкова дълбоко, че е невъзможно да бъде изтръгната и премахната.

Когато бяха деца, Айзак лъжеше непрекъснато. Той мразеше статуса си на две години по-малък от Елин и две години по-голям от Сам. Затова лъжите станаха навик — начин да привлича внимание, да печели предимство, да поставя другите на местата им.

Елин си спомни как Сам гордо донесе у дома първия трофей за плуване и Айзак със зле прикритото изражение на агония, когато родителите им го обсипаха с похвали. Две седмици по-късно в дървената подставка се появи дълбока бразда — повече от драскотина, разрязване. Нещо, което изобщо не можеше да мине за случайно.

Айзак отрече, но всички знаеха, че е той. Знаеха на какво е способен.

— За теб това сигурно е все едно да се върнеш на работа — той взе една от хавлиите на пода и я окачи на закачалката.

— Знаеш ли, никога не съм мислил за това. Ти, в полицията, през цялото това време.

— Знам.

— Ти така и не каза защо реши да станеш полицай. Когато бяхме деца, искаше да станеш инженер.

Елин го поглежда и усеща, че думите напират да се отронят от устата й. Може да го каже.

Избрах да стана полицай заради теб, Айзак. Заради онова, което направи ти.