Санаториумът

84

Няма отговор.

Елин се завърта в кръг и предпазливо се оглежда наоколо.

— Лукас? — повтаря тя и думата отеква в мрака в тунела.

Пак няма отговор.

Пронизва я страх. Елин се завърта отново, този път бавно, движейки в кръг фенерчето.

Вижда металната вагонетка, изхвърленото оборудване, каменните стени, по които се стичат струйки вода.

Но няма следа от Лукас.

Къде може да е?

Той беше точно зад нея само допреди няколко минути. Елин обмисля вероятностите — може би е видял или чул нещо и е навлязъл по-навътре в тунела?

Тя изминава няколко метра и претърсва пространството пред себе си. Устата й е пресъхнала.

Няма следа от него.

Елин започва да се връща, когато чува далечно глухо тупване. Веднага разпознава звука.

Капакът в пода.

Лукас е избягал. По пътя, по който дойдоха.

Внезапно я връхлита ужасяващо прозрение — има само една причина той да избяга в този момент.

Умът й стига до следващото заключение — Лукас е човекът, с когото е действала Марго. Той е убиецът.

Но ако е така, защо не я уби в тунела, когато имаше възможност?

Елин се обръща и хуква обратно назад. Трудно е — лекият наклон, надморската височина, всяка крачка сякаш е непохватна и безполезна, все едно изобщо не се движи. По челото й се стича пот. Тя нетърпеливо я избърсва и продължава да бяга.

Мислите й отново се насочват към Марго. Защо Лукас ще я убива?

Объркало ли се е нещо, или планът е бил такъв от самото начало? Инсценирал ли е нещата така, че Марго да бъде идеалната изкупителна жертва? Искал ли е да изглежда като отмъщение, за да осъществи безпрепятствено останалата част на плана си?

В съзнанието й пробягват различни мисли — какво й каза Сесил, отношенията между Лукас и Лори, неговата обсебеност от хотела. Лъжите му.

Има логика. Мотивът му може да е онзи, за който Елин си помисли преди, вероятно най-силният мотив от всички — да защити хотела. Тя си спомня как Сесил говореше за страстта му към това място — да построи паметник на себе си.

Нима това е някакъв заблуден опит да защити наследството си? Възможно е — убийствата са опит да прикрие истината за тъмното минало на санаториума.

Знаели ли са нещо за това хората, които Лукас е убил?

Трезвата логика би трябвало да му каже, че това няма да проработи, но Елин знае, че убийците не разсъждават трезво. За него в действията му е имало абсолютна логика — единственото осъществимо решение. Именно това чувство на пълна убеденост прави способен убиеца да извърши деянието си — безмилостната целеустременост.

Какъвто и да е отговорът, Елин трябва да действа бързо.

Най-после стига до стъпалата. Изкачва първите няколко и вдига глава. Тъмно е. Няма светлина от архивната стая.

Подозрението й се оказва вярно. Лукас е затворил капака в пода. Елин захапва със зъби фенерчето, протяга ръце и бута с всички сили дръжката в долната страна, но капакът не помръдва.

Тя опитва отново и този път опипва с пръсти повърхността, мъчейки се да открие слабо място, но няма такова.

Елин сменя тактиката. Отстъпва на по-долното стъпало, прикляква и се изстрелва към капака с цялата тежест на тялото си.

Няма резултат. Дървото помръдва само няколко милиметра и разкрива тънка ивица светлина.

Залитайки леко, докато се приземява с гръб на тясното стъпало, Елин се оглежда наоколо със засилващо се чувство на паника.

Лукас я е затиснал тук долу.

Отлитат няколко минути, докато се опитва да измисли план. Никой освен Лукас и Сесил не знае, че Елин е тук. Сесил може все още да не дойде да я търси, а това ще даде на Лукас достатъчно време да осъществи намеренията си.

Може би няма смисъл да се връща обратно в тунела и да търси изхода, защото Лукас каза, че по всяка вероятност е блокиран.

Мисли, Елин, мисли.

Хрумва й идея — нещо елементарно, за което дори не е помислила.

Телефонът й.

Елин се завърта на стъпалото и го изважда от джоба си. Екранът светва, но Елин не се чувства толкова умна — има само една чертичка сигнал, която ту проблясва, ту угасва. Елин движи телефона напред и назад. Нищо. Проблясването продължава и после се заменя с две думи — няма сигнал.

Този път тя го вдига високо, доколкото може, докато стои приведена на най-горното стъпало. Поглежда екрана и вижда, че се е появило името на „Суиском“. Чертичката не примигва.

Сигналът е слаб, но може да е достатъчен. Елин сяда на стъпалото и написва съобщение на Айзак.

Заключена съм в архивната стая. В средата има капак в пода — сякаш някой е изрязал квадрат в рогозката. Вдигни го, и винила под него, и ще го видиш.

Айзак отговаря незабавно: Тръгвам.

Няколко минути по-късно Елин чува забързано тупкане на стъпки и стържене над главата си.

Разнася се силно изскърцване и изведнъж нахлува светлина.

Елин примигва, заслепена за момент, и вижда Айзак. Лицето му е зачервено и изпотено. Той прикляка, подава й ръка и й помага да се измъкне през дупката.

— Добре ли си? — гласът му е дрезгав, изпълнен с чувства.

Елин се изправя и си поема дълбоко дъх.

— Марго е мъртва, Айзак.

— Мъртва? Но ти мислеше…

Елин въздъхва тежко.

— Знам. Намерих я долу, в тунела — тя се запъва, когато в съзнанието й изплува образът на осакатеното тяло на Марго. Ужасяваща, потресаваща гледка.

— Значи не е била тя?

Елин се поколебава и се опитва да изясни мислите в главата си.

— Не съм сигурна. Убедена съм, че Марго е замесена, но мисля, че е действала заедно с някой друг. Човекът, който ме заключи тук долу.

Айзак се намръщва.

— Какво искаш да кажеш?

— Лукас — без заобикалки изтърсва тя. — Той слезе долу с мен да търсим Марго. Лукас беше с мен по целия път и докато оглеждах трупа на Марго, изчезна.

Айзак издува бузи и бавно подсвирва с уста.

— Наистина ли мислиш, че Лукас е замесен?

— Защо иначе ще ме оставя там долу и ще ме заключва?

— Но защо просто не те е убил? Не те е премахнал от пътя си?

— Не знам — отговаря Елин. — Мисля си за това. Марго ме разсея… Може би той е решил, че не се налага да ме убива.

Айзак поглежда разтревожено към вратата.

— Какво ще правиш сега?

— Трябва да намерим Лукас, преди да е осакатил още някого.