Санаториумът

5

Мамка му, мърмореше Адел, докато въртеше ключа в ключалката. Защо не отключва? Винаги става така, когато бърза…

Вратата на съблекалнята се отвори и нахлу студен въздух. Адел трепна и изпусна ключовете.

— Добре ли си?

Позна гласа — Мат, светлорус швед, един от множеството чужденци, които хотелът наема. Работи на бара и е с прекалено високо самочувствие. Бледозелени очи, които първо те оглеждат набързо, а после проникват право в теб.

— Да — Адел клекна и взе връзката с ключове. — Бързам, това е всичко. Тази седмица Габриел ще бъде с баща си. Исках да се върна и да му кажа довиждане — най-после успя да отключи шкафчето и извади чантата и палтото си.

— Току-що съобщиха, че спират зъбчатата железница — Мат пъхна ключа си в шкафчето. — Няма да работи до утре сутринта.

Адел погледна през прозореца. Бурята бушува и вятърът брули хотела.

— Ами автобусите?

— Все още се движат, но ще са претъпкани.

Той е прав. Адел прехапа устни и погледна часовника си.

Трябва да е в долината след един час. Ако побърза, може и да успее.

Каза довиждане на Мат и излезе през страничната врата. Потрепери, стъписана от силата на вятъра, навява ледени топчета в лицето и очите й, бузите й щипят от студа.

Вдигна шала до носа и тръгна по пътечката към предната страна на хотела.

Краката й затъват в снега на всяка крачка, снегът започва да прониква през тънката кожа на ботушите й. Идиотка! Можеше да си обуе дебели ботуши.

Внимателно отбягвайки по-големите снежни преспи, Адел продължи да върви. Усети, че телефонът й вибрира в джоба, извади го и видя съобщение от Стефан: Тръгвам от работа. До скоро.

Работа.

Думата предизвиква познатото горчиво негодувание. Адел се мрази.

Знае, че няма смисъл да гадае какво би могло да бъде — изкачване по кариерната стълбица, съпътстваща заплата, пътувания…

Колкото и да се мъчи да намери оправдания и да се примири, пределно ясно е, че тя трябва да прави жертви, не Стефан. Той не трябваше да се отказва от плановете си, когато се роди Габриел, нито от следването си в колежа. Завърши с отличие и веднага си намери работа в мултинационална компания във Вьове, в бранд мениджмънта. Стефан беше високо ценен и се справяше добре. И печелеше още по-добре.

Приятелката му работи в същата компания и взима също толкова внушителна заплата. Лизи не е наперена, но изисканите й скъпи дрехи и самочувствие говорят сами по себе си.

Адел може да понесе това — дребнава, глупава завист, нищо повече но я тревожи потенциалното въздействие върху Габриел.

Адел знае, че не след дълго Габриел ще започне да забелязва разликата.

Страхуваше се, че той ще я гледа пренебрежително, че ще възприеме нея и онова, което може да му даде, като по-долнокачествено от онова, което може да му осигури Стефан.

Адел знаеше, че е глупаво да разсъждава какво ще стане в бъдеще, защото в момента всичко, което Габриел обича, не е свързано с пари. Той обича да се гушка и да му четат книжки, преди да заспи. Обича горещ шоколад с бита сметана, обича игрите с деца на пясъчника, обича да се пързаля с шейна.

Припомни си екскурзията миналата седмица. Двамата се пързаляха с шейната и набраха толкова много инерция, че изгубиха контрол върху управлението и се блъснаха в оградата в подножието на хълма. Габриел се озова прострян върху нея, като се смееше истерично.

Споменът мигновено приспа опасенията й. Стегни се, Адел, после пристъпи встрани, за да избегне паднал клон. Престани да мислиш най-лошото.

И тогава усети някакъв натиск върху глезена.

Закачи ли се? Друг клон?

Погледна надолу и се смрази. Около глезена й бе увита ръка в ръкавица.

После рязко движение я дръпна назад.

Адел падна по лице в мекия пухкав сняг.

Мънички ледени частици изпълниха устата и очите й.