Санаториумът

43

— Никой от персонала ли не е видял нищо?

Лукас съблича якето си и го премята на гърба на стола.

Навитите му ръкави разкриват загорели от слънцето жилави, мускулести ръце. На дясната му китка има две протрити памучни гривни. Лимонено зелена и синя.

— Не, говорих с всички. Помагали с евакуацията, останалите гости били във фоайето и се приготвяли да заминат. Всичките имат… — Елин се колебае. Не иска да употреби думата „алиби“. — Всичките имат обяснение — всеки един, мисли си тя, докато си припомня разговорите. Всичките имат правдоподобни алибита, които може да се потвърдят. Гостите също.

Как е възможно?

Елин взима кафето си и отпива голяма глътка. Горещата горчива течност опарва гърлото й, но й се отразява добре. Кофеинът разсейва мъглата в главата й.

— Убиецът е избрал подходящия момент — Сесил потърква носа си с окъсана хартиена кърпичка. Лицето й е изнурено и очите й са хлътнали.

— Добре, сега, след като установихме, че никой не е видял нищо, трябва да прегледаме записите от камерите за наблюдение. Има ли камери за басейна и зоната наоколо?

— Да. Ще говоря с шефа на охраната. Няма да отнеме дълго — Сесил млъква изведнъж, сякаш се готви да каже още нещо, но се отказва.

Лукас тръгва към прозореца.

— Ако ти трябва още нещо, моля те, кажи. Искам убиецът да бъде заловен… бързо. Случилото се с Адел…

Елин вижда, че челюстта му потрепва нервно. Неподправено отвращение.

От него се излъчва напрежение. Под мишниците и на кръста му се виждат полумесеци от пот. Лукас очевидно е притеснен, но въпреки това Елин успява да си състави окончателно мнение за него. Онова, което е разчела и видяла, е… искрено. Той не се преструва.

Това място, личното му пространство, отразява двете му страни, противоречието, което по-рано долови Елин — бизнесменът и непринуденият спокоен атлет.

Стаята е семпло обзаведена — светли стени, лакирано дървено бюро. В ъгъла има хромирана кафемашина, а над нея — лавица само с една редица книги — със заглавия за скално катерене и алпинизъм, от едната страна, и лъскави, илюстровани издания за дизайн и архитектура, от другата.

На стената вдясно са окачени картини — старинни анатомични рисунки на сърцето, поставени в бели рамки. Прецизни графични изображения.

Елин си спомня статията, която прочете — престоят в болница в детството му.

Всичко се вписва, но въпреки това изпитва леко усещане за дисонанс при видимото противоречие. В известен смисъл би било по-лесно да си обясни Лукас, ако едната му страна не беше реална… Мисълта е объркваща.

Сесил върти в ръцете си празната чаша от кафето и прокарва пръст по ръба.

— Можеш ли да определиш точно кога е била убита Адел? — думите се отронват твърде бързо, примесени с паника. — За да разберем дали убиецът все още е тук, или е заминал с автобусите.

— Не мога да кажа със сигурност — монотонно отговаря Елин. — Трябва да изчакаме аутопсията.

— Но сигурно имаш представа — гласът на Сесил е с една октава по-висок. — Трябва да знаеш, от твоята работа, когато умре някой.

— Сесил… — Лукас тръгва към нея, тонът му е остър.

— Какво? — гласът й граничи с истерия. — Тя трябва да знае. Поне да има представа.

Той поглежда сестра си. Устните му са свити в стегната линия. Съдейки по този изблик на емоция, явно се чувства неудобно.

— Моля те — Лукас слага ръка на рамото й и отново я поглежда предупредително. — Успокой се.

Елин забелязва интимността на жеста, както и леката снизходителност в тона му. Тази размяна на реплики очевидно е позната схема на поведение. Те са свикнали с тези роли и начина, по който ще се разиграе разговорът.

Държането на Лукас напомня на Елин за поведението на Айзак в такива моменти — умишлено добронамерено, което само нагнетява положението вместо да го разведри.

— Да се успокоя? — Сесил го поглежда и вирва брадичка. — Лукас, убит е човек от твоя персонал. В твоя хотел. На твое място нямаше да съм спокойна, а щях да бъда ужасена. Убиецът вероятно е тук и чака да нападне още някого…

Елин се прокашля.

— Вижте — започва тя, — нямаме доказателства, че убиецът, ако е сред нас, иска да нарани още някого. Не знаем какви са личните обстоятелства на Адел. Такова престъпление обикновено се извършва от някой близък на жертвата с определен мотив. Партньор. Приятел. Член на семейството.

— Ами Лори? — Сесил потропва с крак по пода в хаотичен ритъм. — Все още я няма. Убиецът на Адел може да я е отвлякъл.

— Още ли я няма? — чертите на Лукас се напрягат, но той веднага ги пренарежда в безучастно изражение.

Любопитството на Елин се разпалва, докато наблюдава реакцията му.

— Познаваш ли добре Лори?

Лукас сяда и неспокойно се размърдва на стола. Размества някакви листове на бюрото си, сякаш използва времето, за да се успокои.

Той крие нещо.

— Толкова добре, колкото познавам всеки друг служител на хотела — най-после отговаря Лукас.

Елин решава да му го каже направо, без заобикалки.

— Питам, защото намерихме твои снимки сред нещата на Лори.

— Снимки? — повтаря Лукас с треперещ глас. Ръката му намира писалка на бюрото и той започва да я върти между пръстите си.

— Да. Фотографии. Мисля, че не си знаел, че те снимат — Елин се поколебава. — Имаш ли представа защо Лори има такива снимки?

Лукас мълчи една минута, а после я поглежда с примирено изражение.

— Лори и аз… имаше нещо между нас.

— Имали сте връзка? — Елин съзнава, че рязко си поема дъх, въпреки че не би трябвало да се изненадва. Това е единственото логично обяснение за снимките, но тя се надяваше да не е така.

— Не бих го описал като връзка. Не беше сериозно.

Сесил се изсмива подигравателно.

— Не мислех, че си толкова предсказуем.

Елин я поглежда, заинтригувана от тона й.

— Кога беше това? — пита тя отново, обръщайки се към Лукас.

Той все още върти писалката между пръстите си.

— Малко след като отворихме хотела. Беше глупаво. Знам, че не трябва да се сближавам със служители, но се случи. Имаше събитие и се свалихме… Виж, не трябваше да го правя. Преспахме няколко пъти и после аз сложих край. Лори се ядоса, но… — Лукас пуска писалката, която изтраква върху бюрото. — Колкото до мен, това беше всичко. Сигурен съм, че и за нея.

Преди осемнайсет месеца. Елин се замисля. Лори определено е била с Айзак тогава, било е изневяра. Мислите й се насочват към Айзак — какво да му каже и как ще реагира той.

— Каза, че Лори се ядосала, когато е свършило?

— Да. Дойде в кабинета ми няколко седмици по-късно и ми вдигна скандал. Каза, че съм я използвал и подвел — изражението му е разкаяно. — Беше бъркотия, но не исках тя да се чувства неудобно и да напусне работата си тук, затова й се извиних, ако съм я оставил с погрешна представа.

— И това ли беше последният ви контакт?

— С изключение на работата, да — лицето му се обтяга. — Виж, не мисля, че случилото се между нас… има връзка с изчезването й. Беше отдавна. Лори очевидно е продължила с живота си, с брат ти.

Елин долавя неудобството му и сменя темата.

— Другото, което искам да те попитам, е за Лори и Адел. Фелиса спомена, че те били приятелки, но наскоро се скарали. Знаеш ли за някакви проблеми между тях?

— Не.

Елин се обръща към Сесил.

— А ти?

— Нищо.

— И не е имало други проблеми, нещо с хотела? Конфликти с персонала или оплаквания?

Никой не отговаря. Мълчанието се проточва и изостря, докато става неловко.

Елин забелязва, че Лукас поглежда крадешком Сесил. Какво не казват?