Санаториумът

55

Елин намира Айзак и Уил в хотелския салон, седят на малка маса до прозореца.

Не разговарят. Уил е навел глава и гледа телефона си, а Айзак се е втренчил в мрака навън.

Елин придърпва стол и сяда между тях.

Сърцето й блъска глухо в гърдите. Онова, което се готви да направи, е ужасно. Никога не е била добра в съобщаването на лоши новини или да омекотява удара. Думите й винаги излизат непохватни и погрешни.

Уил вдига глава. Изражението му е каменно.

— Нямаше те доста време, Елин. Късно е. Девет и половина.

— Не толкова дълго.

— Изпратих ти съобщение. Върнах се в стаята. Ти не беше там, затова дойдох тук и намерих Айзак — тонът му е обвинителен, необичайно осъдителен. — Помислих си, че той се нуждае от компания.

— Сигурно съм те изпуснала за малко — отговаря тя, без да обръща внимание на забележката му. — Прегледах видеозаписите от камерите за наблюдение със Сесил и после се върнах в стаята и говорих по телефона с Ноа. Той ми изпрати криптираните файлове.

— Толкова бързо? — Айзак я поглежда за пръв път.

— Да.

Запъвайки се, Елин им разказва какво е открила. Когато приключва, тя усеща осезателно погледа на Айзак, прикован в нея. Гледа я, без да мига.

Следва ужасяващо напрегнато мълчание.

Елин не може да го погледне в очите и затова оглежда стаята и другите заети маси. Една група се храни, а друга, служители, играят на карти.

Накрая Айзак се навежда през масата, притиска ръце в дървото и пита:

— Наистина ли мислиш, че Лори е замесена? Да не си се побъркала?

Острият му тон я кара да трепне.

— Ами, тя не е заключена някъде, нали? Не я държат затворена, както си мислеше. От записа на камерите знаем, че Лори е тук през цялото време. Щом е тук, защо не се е свързала с теб? Да ти каже, че е добре?

Айзак се сковава.

— Не знам, но трябва да има и друго обяснение.

Изминават няколко секунди. Елин чува бързото си поемане на дъх.

Тя се колебае и се чуди какво да каже.

— Лори говори ли с теб за депресията си?

— Споменаваше по нещо от време на време — той се опитва да прикрие чувствата си. Лицето му е безизразно, изражението — отбранително.

— Лаптопът на Лори, криптираните файлове… там имаше нещо за психотична депресия — Елин се запъва с думите. — Това е, когато депресията се обостри толкова много, че може да доведе до психотични епизоди.

Айзак се изчервява и лицето му става гневно.

— Знаеше ли?

— Не — гласът му е рязък. — Не ми е казвала.

Елин протяга ръка и я слага на рамото му, но той се дръпва.

— Айзак, може да не е искала. Може да не е знаела как ще го приемеш…

— Как ще го приема? Елин, ние сме сгодени — той свива юмрук. — В тези лъжи няма логика, не и сега.

— Няма, това е въпросът. Ако преживяваш един от тези епизоди, ти губиш връзка с реалността. Фалшиви възприятия, фалшиви убеждения. А те може да доведат до параноидно, изпълнено със заблуди поведение.

Айзак присвива очи в тесни цепки и тихо казва:

— Всичко това… Опитваш се да ме подготвиш, нали? Наистина мислиш, че Лори има нещо общо със случилото се.

Елин чувства, че лицето й се сгорещява.

— Не знаем със сигурност, още не. Исках само да…

— Не. Ти ровиш там, където не трябва, и работиш по някаква хипотеза, когато трябва да сме навън и да я търсим. Тя не е замесена, Елин. Знам, че не е — Айзак се втренчва в ръцете си и потърква кокалчетата си. — Виж какво се случи с Адел. Мислиш ли, че Лори е способна на такова нещо? — той прехапва устни. — Боже, Елин! Лори беше твоя приятелка.

Уил я поглежда разтревожено и я побутва с крак под масата. Иска Елин да млъкне, но тя не може. Айзак трябва да бъде изправен пред истината. Ако Лори е замесена, той трябва да знае.

— Айзак, никой не твърди нищо категорично, но мисля, че трябва да бъдеш подготвен. Лори е лъгала. Много пъти.

Той поклаща глава.

— Не е толкова лесно, Елин. Всички лъжем. Всички го правят. Неприятните дреболии, грозните дреболии, дреболиите, които ни представят в лоша светлина — Айзак се обръща към нея. — Виж себе си. И ти не беше откровена, нали? За онова, което става с живота ти и отсъствието ти от работа — той се изнервя все повече. — Виж се какво правиш сега. Дори не си казала на Лукас и Сесил, че всъщност не си на работа, нали?

Елин си поема дъх и се готви да каже нещо, но от устата й не излизат думи. Не знае защо не им е казала. Твърде сложно е да го разнищи дори наум.

Плетеница от причини. Рефлекс, отказ да признае дори пред себе си, че вече не е детектив и може би никога повече няма да бъде; и най-смущаващото от всичко — гордост. Иска все още да я виждат като важна личност.

Айзак я поглежда. В очите му има нещо победоносно.

— Това не означава, че си направила нещо лошо.

Елин подпира ръце на масата и чувства, че нещо в нея се скъсва — невидима нишка, която е била опъната твърде дълго.

— Добре. Ще им кажа. Това ли искаш? Да раздрънкам всяка подробност?

— Не — гласът на Айзак е твърд. — Не и ако не искаш. Искам само да разбереш, че никой не е идеален. Всеки има недостатъци. Дори ти. Лори вероятно се е издънила, направила е някакви глупости, но това не означава, че е замесена в убийство.

— Знам, но…

— Но какво? — Айзак става и блъска назад стола. Бузите му са изпъстрени с червени петна. — Чуваш ли се, Елин? Ти си като мама, с наочници. Мислиш, че светът е само в бяло и черно и че за всичко има проклет отговор. Само защото Лори е направила едно нещо, това не води автоматично до друго. Нещата са объркани, не винаги има обяснения.

— Не съм казвала такова нещо — гласът й прозвучава задавено и приглушено. Съзнава, че се поти и кожата под мишниците й боде от горещина.

— Знам, че не си го казвала, но всички го почувствахме — Айзак се обръща към Уил. — Не ми казвай, че не си го почувствал. Неодобрението й.

Елин примигва, стъписана от язвителността на думите му.

— Някой трябва да ти го каже, Елин. Защо мислиш, че не поддържах връзка? Защото е твърде изтощително да бъда край теб. Ти искаш всичко да бъде направено абсолютно правилно, всички патета да са подредени в редичка. Това ме натъжава, това е една от причините да замина и да оставя и мама.

— Айзак, моля те…

— Не, вярно е. Уж трябваше да търсим Лори, а сега нещата се превръщат в нещо съвсем друго — очите му хвърлят искри. — От мига, в който ти дойде тук, знаех, че няма да е забавно изживяване. Ти трябваше да докажеш нещо.

Елин настръхва.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги си била такава. Винаги… на мисия.

— Мисия?

— Да спасяваш хора. Да бъдеш героиня. Отново и отново. Това тук, работата ти, една и съща схема. Всеки път.

Уил става и слага ръка на рамото на Айзак. Челюстта му е стисната.

— Виж, друже, не мислиш ли, че трябва да престанеш? Всички сме уморени…

Айзак се дръпва настрана.

— Не. Тя трябва да знае.

Вратът на Елин пламва и някъде дълбоко в нея се навиват горещи спирали на гняв.

Какво го прихваща? Не разбира ли?

Единствената причина Елин да е такава, е заради случилото се със Сам.

Заради онова, което направи Айзак.

— Айзак — започва тя с треперещ глас. — Каквото и да кажеш… важни са отговорите. Истината има значение. Как може да продължиш по-нататък без нея? Виж какво се случи със Сам. Не мога да го проумея. Мисля за онзи ден отново и отново и това е, защото не знаем отговорите. Не знаем какво се е случило.

Айзак се вцепенява и по бузите му плъзва ръбеста червена диря. Той отваря уста да каже нещо и после отново я затваря.

Между тях настъпва тягостно мълчание, което казва на Елин всичко, което е необходимо да знае.

Тя чувства, че ръката й трепери в скута.

— Не искаш ли да говорим за това?

Той се втренчва в пода, отказвайки да я погледне в очите.

— Хайде, Айзак. Искам да знам какво имаш да ми кажеш. Години наред отказваш да говориш за това. Искам отговори.

— Елин, престани — Уил я хваща за ръката.

Айзак бавно вдига глава и я поглежда. Очите му са замъглени от чувства.

Вина, мисли си Елин, докато го гледа. Тежи му.

Айзак се извръща.

— Отивам да си легна. Не искам да говорим тук. Не сега — той все още не поглежда Елин в очите.

— Точно така — казва тя, когато Айзак тръгва. — А сега кой бяга?

Той излиза, а Елин и Уил седят, без да кажат нищо. Излизането на Айзак действа като шамар. Сякаш отново е излъгал Елин.

Уил я гледа, на лицето му е изписано странно изражение.

— Да отидем ли в стаята да си починем? Мисля, че си уморена.

— Уморена? Не съм…

— Така ми се струва. Онова, което каза, беше твърде директно… — той поклаща глава.

Елин се оглежда наоколо — малката група служители на хотела все още играят на карти и навън продължава да вали силен сняг. Всичко е прекадено оживено. Елин има чувството, че главата й ще се пръсне.

— Какво? — пита тя. — Какво щеше да кажеш?

Уил барабани с пръсти по масата.

— Така, както ти поведе разговора и както му го каза, не знам дали беше правилният начин…

— Правилният начин? Няма друг начин. Той трябва да знае какво е направила Лори, Уил.

Веднага щом изрича думите обаче, Елин знае, че той е прав. Тя подходи лошо. Подхвана Айзак безмилостно. Притисна го, без да е необходимо. Все още няма категорично доказателство, че Лори е замесена.

В съзнанието й се промъква ужасяваща, нежелана мисъл: беше ли умишлен начинът, по който го каза? Някаква подсъзнателна част от нея наказваше ли Айзак заради Сам?

— И не само това — добавя Уил. — Ти му потърси сметка за Сам точно сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше прекадено след онова, което му каза за Лори — челюстта му потрепва. — Знаеш ли, не мога да престана да мисля за думите на Айзак.

— Кои по-точно? — Елин се изсмива насила. — Той каза много неща — тя взима бутилката с вода и демонстративно си налива една чаша.

— За обсебеността ти да получаваш отговори. Да бъдеш героиня — Уил я поглежда. — Мислиш ли, че сега правиш това с този случай. Опитваш се да докажеш нещо?

— На кого?

— На себе си — той се изчервява. — Опитваш се да докажеш нещо на себе си. Защото не си успяла да спасиш Сам, опитваш се да спасиш всеки друг. Гониш зли духове.

Елин се втренчва в него. Кръвта пулсира в ушите й.

— Мислиш, че е заради това? И че не ми пука какво се е случило с Адел и Лори?

Тя изпива голяма глътка вода, толкова голяма, че едва я преглъща.

— Знам само, че когато се впуснеш в такова нещо, изглежда, няма място за никой друг. Чувствата им — Уил се поколебава и руменината на лицето му става тъмночервена, — случилото се тук не изисква участието ти. Трябва да мислиш и за другите хора и за въздействието на решенията ти върху тях.

Елин не отговаря. Не защото не иска, а защото няма отговор.

Уил вероятно е прав, но тя не знае как да спре.

Знае само, че откакто умря Сам, има чувството, че търси нещо. Сякаш тича и се опитва да намери финалната линия, но все не може да стигне до края.