Санаториумът

92

Зъбчатата железница потегля и пейзажът наоколо започва да се променя. Небето и снегът отстъпват пред дървета и дървени хижи със заснежени покриви, по тесните планински пътища пълзят джипове, приличат на странни метални змии, които се вият по склона.

Все едно е пощенска картичка.

Елин слага пръсти на стъклото, усеща, че Уил я наблюдава.

— Ще дадеш ли колието на поправка? — пита той.

Елин машинално вдига ръка към шията си, макар да знае, че колието не е там, и вдига рамене.

— Не знам.

Оголената вдлъбнатина на шията й харесва. Чувства се някак по-леко. Свободна.

Уил се прокашля.

— Сигурна ли си, че си готова да се разделиш с Айзак? — той слага ръка върху нейната. Дланта му е топла.

Елин се насилва да го погледне в очите.

— Мисля, че той ще се оправи. След като вече знае, че Сесил е арестувана… Айзак каза, че това помага.

— Знаеш ли какво стана с Лукас?

— Бернд ми каза тази сутрин, че е арестуван, защото е изхвърлил трупа на Даниел и се е отървал от уликите, скрил е истината за миналото на санаториума — Елин замълчава за момент. — Лукас признал, че е знаел за документацията и гробовете и че е подкупвал длъжностни лица, за да мълчат.

— Ами ти? Добре ли се чувстваш, че заминаваме?

— Така мисля — отговаря Елин, макар да се усеща някак странно, че не само напуска това място, но оставя и Айзак, Лори и версията за истината, която толкова дълго носеше в душата си и която беше определила живота й. Беше се сляла с нея. Сега ще трябва да живее с нещо ново.

— Повече се безпокоя за теб — отвръща тя. — Ходещият ранен.

— Оправям се — Уил вдига ръка към стомаха и леко го тупва.

Жестът е толкова типичен за него, толкова въздържан и омаловажаващ проблема, че Елин изведнъж изпитва желание да го прегърне. Да го докосне. Да излее пред него душата си по начин, който винаги е потискала.

Тя го притегля към себе си, притиска го в непохватна прегръдка и вдишва познатото ухание на кожата му.

— Съжалявам за случилото се — гласът й прозвучава странно. — Не исках да преживяваш нищо от това, ти… ти означаваш всичко за мен.

— Знам — прошепва той в косата й. — Всичко свърши. Можем да продължим.

— Като стана дума… — Елин се отдръпва от него, сваля ципа на чантата си и изважда списание, корицата е прегъната и тя я приглажда с пръсти.

Уил разглежда корицата.

— „Ливингетс“? Откъде го взе?

— От супермаркета в Кранс. Струваше ми двайсет лири, но… — тя прелиства страниците и намира онази, която търси. Елин забива пръст в страницата. — Този диван. Какво ще кажеш?

— За какво е?

— За новото ни жилище.

Уил онемява за момент и после се усмихва.

— Харесва ми.

Елин се готви да отговори, когато усеща, че телефонът избръмчава в джоба й.

Тя го изважда и поглежда екрана.

— Какво става? — Уил поглежда над рамото й.

— От работата — очите й проследяват думите на екрана. — Не са имали нищо против, че съм удължила малко повече отпуска си заради Айзак, но искат да знаят решението ми дали ще се върна до идната седмица.

Уил кимва и поглежда през стъклото. Елин проследява погледа му. Наближават дъното на долината. Вместо дървените хижи тук има къщи и засипани със сняг лозя. Виждат се само някои лозички — тънки, тъмни и размазани очертания, подали глави над снега.

Уил се обръща и я поглежда.

— Е, взе ли решение?

— Така мисля.

Пътникът до тях протяга ръка и смъква стъклото. Елин обляга назад глава и усеща как хладният ветрец гали лицето й. Все още е рано, краят на февруари, но й се струва, че долавя аромат на пролет във въздуха.

Нов живот.