Санаториумът

9

Бурята навън се засилва, вятърът яростно навява сняг и го блъска в стъклата на прозорците, но това не отвлича вниманието на Лори. Тя е уверена, експедитивна и с лекота ги развежда из хотела. Ресторанта, фоайето, библиотеката, бара.

Още стъкло. Същите голи, бели стени и аскетичен дизайн.

— И накрая, но не на последно място по важност — Лори ги довежда до дъното на коридора и отваря врата. — Спа центърът.

Пространството на рецепцията е огромно. Стената зад бюрото е облицована с грамадни плочи сив мрамор с тъмни жилки. От тавана над рецепционистката виси друга абстрактна инсталация — сложна плетеница от метални жици, украсена с мънички лампи.

Лори прокарва пръсти по едната странична стена.

— Тези всичките са измазани с венецианска декоративна мазилка „Марморино“. Направена е от мраморно брашно и фин хоросан. Ефектът е все едно е велур. Проектирана е да улавя светлината и да се променя с течение на деня. Подобен е на ефекта, който са се опитали да постигнат върху стените на санаториума — те са били матови, за да намалят блясъка заради пациентите, но светли.

Въпреки обширното пространство и високия таван, в помещението е непоносимо топло и въздухът ухае силно на мента и евкалипт. Очите на Елин се стрелкат към ъгъла на стаята. От тавана виси още една стъклена кутия. Вътре има каска с козирка, направена е от месинг. Елин се приближава и прочита текста в кутията.

Пожарникарска каска, приспособена да се използва като тежест за заякване на мускулите на врата.

Айзак проследява погледа й.

— Част от „разказа“ — той изписва кавички с пръсти. — Има ги във всички общи пространства. Артефакти от стария санаториум.

Елин кима смутено.

Лори измърморва нещо на жената на рецепцията и отново се обръща.

— Марго, рецепционистката на спа центъра, ще ви разведе навсякъде по-късно, но аз ще ви покажа басейна — най-важното — гласът й е силен и властен.

Като заместник-управител на хотела Лори явно е свикнала да командва. Елин си я представя как се държи с гостите и персонала. Отговаря на въпроси. Издава инструкции. Докато я наблюдава, обзема я чувство за малоценност. Наистина ли са на едни и същи години? Лори изглежда по-възрастна, зряла, водач. От друга страна обаче, тя винаги е била такава.

Елин помни как се запознаха. Лори беше на осем, дребничка и жилава, с две дебели плитки като въжета, спускащи се на гърба й. Лори инстинктивно знаеше каква е ролята й в живота — командир, човек, който планира, онази, която измисля игри и определя роли. Ти си русалката, аз съм пиратът. Другите деца се съгласяваха, изпълнени с отчаяно желание да участват в играта.

Елин знаеше защо — Лори имаше излъчване, което самата тя така и не успя да постигне. Изобщо не и пукаше.

Лори беше сигурна коя е. В нея имаше нещо категорично, солидност, която я закотвя за света и за която Елин й завиждаше. Елин беше нейна противоположност, притесняваше се твърде много и се суетеше за всяко дребно нещо — твърде тиха ли е? Твърде шумна? Недостатъчно уверена?

Въпреки това различията не им попречиха. Приятелството им беше крепко, ожесточено пазено и от двете, особено от Елин, защото Лори беше първата й истинска приятелка. Първото момиче, което я „грабна“ и не се опита да я промени или да й се присмива, че не е като нея.

А виж как й се отплати, натяква шепнещ глас в главата й. Тя те прие, сприятели се с теб, а ти виж какво направи.

Лори отваря голяма врата вдясно. Елин тръгва след нея и примигва, заслепена от ярката светлина, която озарява пространството. Басейнът е ограден със стъклени стени от всички страни, затова първото нещо, което Елин вижда, не е водата, а въртящият се сняг навън и необятното стоманено сиво небе.

Отвъд стъклото има дървена тераса и няколко външни басейна. Първият, най-близо до стъклото, вдига пара и във въздуха лениво се вият спирали мъгла.

Уил подсвирва между зъби.

— Не очаквах това!

— Удължиха края на сградата, за да разширят максимално гледката — гласът на Лори отеква в помещението. — Всичкото това стъкло е поставено нарочно. Когато времето е хубаво, има гледка към планината на триста и шейсет градуса, и естествената светлина…

— Обясних на Елин за фокуса върху светлината в първия проект — Уил все още гледа навън. — Мислели са, че помага за възстановяването на пациентите, нали?

— Да — Лори се обръща. — Навремето стандартната грижа за болните от туберкулоза била свързана предимно с околната среда. Чист въздух, слънчева светлина. Смятали, че ултравиолетовите лъчи са лечебни и затова извеждали пациентите да седят на балконите и терасите, дори през зимата, за да се пекат на слънце.

Елин се мъчи да възприеме всичко — снега, блещукащата потрепваща вода.

Главозамайващо е. Все още се чувства ужасно незащитена и уязвима и нищо не я отделя от бушуващата навън виелица. Притиска с пръсти слепоочията си и се извръща от стъклото и гъсто сипещия се сняг.

— Ел? Добре ли си? — пита Уил.

— Да, само леко ми се замая главата.

— Вероятно е от надморската височина — казва Лори. — Високо сме за хотел. Повече от две хиляди и двеста метра.

— Не мисля, че е от това — бавно казва Айзак. — Още когато беше малка, отидем ли на ново място, ти се чувстваше некомфортно.

— Айзак, престани — думите й прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше. — Каква връзка има? Отдавна не съм дете, нали?

Той вдига ръце с дланите напред в знак, че се предава.

— Успокой се, Елин. Аз само… — Айзак поклаща глава.

В гърдите й се надига гняв, докато го гледа. Тази братска загриженост… е преструвка. Елин забеляза мимолетната му усмивка на превъзходство.

Когато бяха деца, той го правеше непрекъснато — намесваше се в разговора и подхвърляше нещо, за да я уязви. Елин помнеше как веднъж на вечеря разказваше на майка си за едно момиче, с което се е сприятелила, а Айзак моментално възрази с нещо пренебрежително и подценяващо: Това не е ли новото момиче? Онази странната, която не дружи с никого и винаги е сама?

Уил хваща ръката й и я стиска.

— Да тръгваме ли?

— Да.

Благодарна, Елин поглежда басейна. Голям е за хотел, дъното и стените са облицовани със същите сиви мраморни плочки с мънички жилки, които проблясват като пламъчета. Във водата се отразяват искрящите, потрепващи като миражи очертания на дърветата вън, отрупани със сняг.

Жена в черен бански костюм плува по дължината на басейна. Мускулестото й тяло е осветено от прожекторите под водата. Крайниците й ритмично разсичат водата в атлетичен кроул.

Айзак се намръщва.

— Това не е ли Сесил?

Лори проследява погледа му и се сковава.

— Сесил? — заинтригувано повтаря Елин.

— Сесил Карон, управителката на хотела — отговаря Лори. Гласът й е напрегнат. — Тя е сестра на собственика. Плува всеки ден, едно време се е състезавала на национално ниво.

— Добра е — отбелязва Елин, смаяна от лекотата и умението, с които плува жената.

— Ти все още ли обичаш да плуваш? — пита Лори, сменяйки темата.

Елин се изчервява и по гърба й плъзва топлина.

Завладява я онзи познат прилив на чувства — смущение, страх, потиснатост.

И докато се обръща, осъзнава, че Айзак не е казал на Лори как са се променили нещата след смъртта на Сам.

Не й е казал нищо.