Санаториумът

20

— Върху какво работиш в момента? — прекъсва мислите й Айзак.

Би било лесно да излъже, но Елин не може. Не може да добави още един пласт върху нещо, което вече е твърде сложно.

— Не работя… в отпуск съм — отговаря тя и се връща в стаята.

— Отпуск? — Айзак тръгва след нея и спира до прозореца.

— Имаше един случай… голям — Елин бръщолеви несвързано и по врата й пълзи топлина. — Издъних се.

В съзнанието й изплуват образи — разперени пръсти върху лицето й. Части от скала — пъстри жилки в сиво и черно. Водата. Винаги водата.

— Какво се случи?

— Не мога да ти кажа.

— Ястига, Елин. Едва ли ще кажа на някого.

— Случаят беше важен, първият ми като детектив сержант. Убийство на две момичета, и двете петнайсетгодишни. Извършителят беше завързал телата им за лодка и оставил на витлото да свърши работата — Елин се сковава от спомена. — Не разполагахме с никакви улики. Лодката беше открадната, нямаше видеозаписи на пристанището, защото камерите за наблюдение били повредени. Накрая пуснахме призив за помощ. В интернет, във вестниците, пресконференция с родителите — тя се прокашля. — След един месец направихме пробив. Анонимно обаждане ни даде име — Марк Хейлър. Намерихме го в базата данни. Имаше арести за притежание на твърди наркотици и присъда за нанасяне на тежка телесна повреда.

— Добра улика — Айзак почесва ъгълчето на окото си, кожата му е възпалена и зачервена.

Елин кимва.

— Отидохме на домашния му адрес, но той надушил, че го търсим, намерихме го при бившата му съпруга. Хейлър ни изненада и хукна към морето. Разпръснахме се, съзрях го и се опитах да съобщя, но радиопредавателят ми се повреди. Без да мисля, хукнах след него по плажа и в пещерите. Влязох вътре, но го изпуснах. Когато излязох, приливът беше дошъл и затънах до шията. Започнах да плувам, но той беше във водата и чакаше. Удари ме с камък — тя докосва устната си. — Така получих белега.

— Забелязах го.

— Хейлър натискаше главата ми под водата. Сякаш бях парализирана. Тялото ми… престана да работи. Накрая потънах и не изплувах — Елин се изсмя. — Той вероятно предположи, че съм се удавила и ме остави.

Тя не му каза как докато беше под водата част от нея отказа да се съпротивлява. Желанието да се предаде беше толкова силно, да престане да се бори. Но желанието да живее се оказа по-силно, желанието да разбере истината за Сам.

Мисълта отново я прониза остро, напомни й защо е дошла тук.

— Взех си отпуск по болест, който се превърна в прекъсване на кариерата и ето ме тук. Неофициално безработна.

— Не искаш ли да се върнеш?

— Не че не искам, но чувствам, че не мога. Пламъкът го няма в мен. Грешките, които направих — не спрях да се замисля и не изчаках подкрепления, — ме накараха да се усъмня в преценката си, в способността… Фактът, че се вцепених във водата, ме накара да осъзная, че не съм се справила с някои неща, както си мислех.

Айзак се вглежда в нея.

— Не знаех, съжалявам, Елин.

Елин най-после го поглежда в очите. Отначало предпазливо, а после открито, с гняв, който е по-удобен и по-познат, по-лесен за контролиране.

— Не сме разговаряли, Айзак, затова не знаеш. Рядко говорим, откакто ти замина.

— Знам — гласът му потреперва. — Но тогава не знаех какво ще се случи.

— Имаш предвид рака на мама… — думите й звучат студено.

Той навежда глава.

— Да. Не знаех как да се върна, въпреки че трябваше, не исках да усложнявам нещата, да разклатя лодката — лицето му е мрачно.

Елин се втренчва недоверчиво в него. Обзема я нажежена до бяло ярост.

Айзак не разбира.

Дори сега не разбира. Не проумява какво е причинило отсъствието му и как е разбил сърцето на майка им.

— Да усложняваш нещата? Мама искаше да те види, Айзак! Не само телефонни обаждания или тъпите ти имейли — Елин усеща, че трепери. — Ти дори не дойде на погребението й! Знаеш ли как се почувствах? Как изглеждаше това в очите на другите хора?

— За теб всичко е въпрос на това как изглежда в очите на хората, нали? — наежва се той.

Елин трепва. Ето, Айзак отново показва истинското си аз. Остри думички като отровни стрелички.

— Престани да обръщаш нещата към мен, говорим за теб.

— Не можах да се измъкна от работа. Казах ти.

— Глупости, това е само извинение.

Айзак вдига ръка към окото си и подръпва клепача си.

— Няма ли поне да се опиташ да се оправдаеш?

Той мълчи и после рязко казва:

— Добре. Искаш ли да знаеш истината? Чувствах се адски гадно, Елин. Виновен. Виновен, че не бях там и че не се обаждах достатъчно често. Виновен, че ви зарязах.

Мислите препускат в главата й.

— Мислил си за това?

— Непрекъснато се питах дали да се върна, да дойда да ви видя, но знаех, че присъствието ми ще има обратния ефект. Че ще й причини болка.

— Дай причини болка? Мама страдаше от години… Откакто умря Сам.

Айзак видимо трепва, когато чува името. Елин внезапно изпитва желание да го попита: Мислиш ли за Сам, Айзак? Сещаш ли се изобщо за него?

Защото тя мисли за Сам. Постоянно. Как Сам скача от каяка и кльощавото му тяло описва фигури във въздуха. Сам в Бристол Даунс. Хвърчилото му прорязва небето на ивици синьо. Сам държи ръката й, когато Айзак вика. Сладък, горещ шепот в ухото й — Няма да те пусна.

— Сам… случилото се с него… съсипа мама. Знаеш го. В онзи ден, когато го намерихме…

Думите й се отронват бързо, твърде бързо. Тя е уплашена, че не може да ги контролира и няма да може да се спре да го попита направо.

Ти ли го направи, Айзак? Ти ли беше?

В очите му блясва паника.

— Хайде да не обсъждаме това сега. Ти искаше да знаеш защо не се върнах.

Елин се колебае. Все още може да го направи, да го попита, но ако го уплаши и прогони? Ще остане без нищо.

Накрая кимва.

— Мама… беше по-добре — Айзак говори неуверено и се запъва. — По-късно, с теб, тя намери… равновесие. Ти винаги си била много по-добра с нея, отколкото бях аз. Когато мама се разболя, знаех, че когато ме види, състоянието й ще се влоши. Ще се стресира, ако живея там и толкова дълго си търся работа…

Елин го поглежда. Лицето й пламти от горещина. Не може да повярва какво прави Айзак — мъчи се да оправдае егоизма си! Тя отваря уста да отговори, когато нещо отвън през прозореца привлича вниманието й. В небето кръжи хеликоптер. Боядисан е в червено и бяло и от едната му страна са изрисувани рояк падащи звезди.

— Какво е това? — Елин вече чува ритмичното потракване на перките.

— Хеликоптер на „Еър Зермат“ — очите на Айзак проследяват посоката му към гората.

— Защо е тук? — Елин присвива очи, докато гледа нагоре, перките се въртят толкова бързо, че стават невидими, размазано неясно петно.

— Не знам. Обикновено ги използват за транспортиране на строителни материали, защитни средства срещу лавини. Това е най-евтиният начин да се докарват неща в планината.

Елин съзира и друго движение — два джипа 4x4, които се изкачват нагоре по виещия се път към хотела. Гумите им разпръсват фин снежен прах във въздуха.

На покрива на първия има сигнални светлини. Предният капак е белязан със зловещи флуоресцентни оранжеви ивици, а бели и оранжеви звезди образуват флаг отстрани. До него е написана една-единствена дума в черно и с малки букви: полиция.

Джиповете спират до входа на хотела и от тях слизат две групи, шест-седем души. Двамата от първия джип са с тъмносини панталони и якета в два нюанса на синьо и на гърба им е изписано полиция. Втората група са в работно облекло — меки якета с тънки елеци отгоре.

Движат се бързо към багажника на джипа и изваждат оборудване. Подпират се на задния капак, събуват обувките и ги заменят със скиорски ботуши, а после едновременно нахлузват черни сбруи и прикрепват карабинки за катерене, макари, скрипци и въжета.

По гърба на Елин плъзва студено настръхване от страх.

— Кои са те?

— Групата за интервенция — гласът на Айзак е раздразнен.

— Нещо като полицейски специални части. Обучени са да се справят с подобни ситуации. Заложници. Тероризъм. Някои работят във високите планини.

— Защо са дошли тук?

Челюстта на Айзак потрепва, докато погледът му се отмества към хеликоптера, който се спуска ниско над планината.

— Не знам.

Ченгетата на земята повдигат големи раници на гърбовете си. Слагат си каски, изваждат ски от джипа и бързо тръгват по пътеката към гората. Елин забелязва познат мъж в сиво пухено яке, който разговаря с първата група полицаи и сочи към гората.

— Лукас Карон — измърморва Айзак.

— Да — отговаря Елин.

И после я вижда — върху килима под краката й.

Кръв.

Едва се забелязва, освен ако не знаеш какво виждаш и не си го виждал и преди.

Мъглява шарка от пръски в мънички ръбести кръгчета.