Санаториумът

71

— Можеш ли да определиш къде точно?

Елин присвива очи, разглежда картата на телефона и се опитва да се ориентира в разположението на помещенията в хотела.

— Да — Сесил посочва средата на екрана. — Детайлите на нивото на стаите не се виждат, но районът е близо до спа центъра, помещението с генераторите.

Елин трепва от вълнение. Напредък.

— Трябва ли ми специален пропуск за достъп?

— Не. Онзи, който ти дадох, е за навсякъде — в гласа на Сесил се долавя лека нервност.

Елин разбира, че тя иска да каже още нещо и размишлява дали трябва да го изрече.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш сега? — пита накрая Сесил.

На лицето й за момент се изписва някакво чувство, но Елин не може да го определи.

— Да.

Елин я поглежда разочаровано. Защо няма желание да бърза?

Сесил прехапва устни.

— Имаш ли нещо против да се обадя на Лукас и да поговорим за това?

Елин повдига рамене, чувства се напрегната. Знае, че не прикрива много добре раздразнението си, но никога не я е бивало в дипломацията. Винаги е позволявала нещата да й се отразят и да я измъчват, и ги е приемала толкова навътре, че се отпечатват на лицето й.

Изразява чувствата.

Сесил говори бързо на френски по телефона си. След няколко минути се обръща и пъха телефона в джоба си. Изражението й е разтревожено.

— Лукас е на мнение, че не трябва да ходиш сама — устните й са стиснати. — Да се поставяш в уязвимо положение.

— Какво искаш да кажеш? — неуверено пита Елин.

— Той мисли, че е твърде рисковано — Сесил говори така, сякаш обяснява на глупак. — Аз… — тя млъква и се изчервява. — Виж, трудно ми е да го кажа, но съм съгласна с него. Ти помагаш изключително много, но след случилото се с Лори състоянието ти вероятно ти пречи да разсъждаваш трезво и да предприемеш нещо сега. Мисля, че трябва да изчакаме полицията.

— Полицията? — недоверчиво пита Елин. — Но ние знаем, че те няма да дойдат, поне няма да е скоро.

Тя свива ръка и стиска пръсти толкова силно, че чувства как ноктите й се впиват в дланта. Предупреждава се наум: Не губи контрол. Не казвай нещо, за което ще съжаляваш.

— Обади ли се на Бернд? Каза ли му за Марго?

Елин поклаща глава.

— Още не.

Сесил я поглежда. Погледът й е втренчен, безизразен. Съдържа някакъв скрит емоционален заряд.

— Съжалявам — тя вдига ръце с дланите напред в знак на извинение. — Ще бъда откровена. Не исках точно аз да го казвам, но Лукас… Той е разбрал за работата ти.

— Работата ми? — устата на Елин пресъхва.

Сесил кимва.

— Лукас откри, че ти си в продължителен отпуск. Чувства се неудобно да продължиш с разследването в дадените обстоятелства. Ти не спомена за това. Ако ни беше казала, обяснила…

— Но това не влияе на способността ми да ви помогна — сърцето на Елин блъска силно в гърдите, тежки, сразяващи удари.

Разбрали са за мен. Уличена съм като измамница.

— Съжалявам — повтаря Сесил и свежда поглед. — Лукас решава — в тона й прозвучава мрачна окончателност.

Елин навежда глава и се опитва да овладее гнева си. В главата й започват да нахлуват познати съмнения и да се борят за място.

Прави ли са Лукас и Сесил? Замъглена ли е преценката и?

Тя става и бута назад стола си.

— Връщам се в стаята си.

Елин тръгва и внимателно се съсредоточава върху всяка стъпка, сякаш нарушаването на ритъма ще разбие хладнокръвието й и ще я принуди да се върне в стаята, изпълнена с гневни самообвинения.