Санаториумът

27

Похитителят я е вдигнал от пода.

Сега Адел лежи по гръб на нещо като легло, по-мека и по-щадяща повърхност.

Отваря очи, но формите и цветовете около нея са разфокусирани. След няколко минути сцената пред очите й се прояснява.

Стена — грапава, набраздена с ивици, повърхността й е хлъзгава от влагата.

Адел се опитва да анализира какво вижда и да разбере къде се намира, но не може да се съсредоточи. Лицето й гори. Тя се стряска, когато си спомня — маската. В нея се надига паника и между кожата й и дебелия пласт гума избива пот.

Адел трескаво се мъчи да вдигне ръце и да отскубне маската, но ръцете й не помръдват.

Какво се е случило?

Тя навежда напред глава, за да види по-добре, но от движението й се завива свят, сякаш мозъкът й е изостанал на три крачки зад черепа.

Опитва пак и наклонява тяло надясно, но когато главата й го последва, извитият под формата на буквата „С“ маркуч, прикрепен към маската, блокира зрението й с уродлива черна крива линия.

Адел се опитва да извие врат и да протегне глава достатъчно далеч надясно, за да вижда покрай маркуча.

Успява и съзира дясната си ръка. Китката е завързана за леглото. На метър и нещо от нея има масичка от метал, подобна на онези за къмпинг — сгъваема, преносима.

В средата има метален поднос. Върху него, добре подредени, вижда хирургични инструменти — скалпели, нож, тънки ножици.

Сърцето й трепва и замира.

И тогава чува звук, който я пронизва — странното влажно всмукване на въздух и пронизителното изсвирване, когато е издишан.

Звукът на маската на нападателя. Различен е от нейния, по-силен.

Адел отново наклонява глава и го вижда.

Човекът държи нещо — телефон. Моят телефон, мисли си Адел, когато разпознава протрития син калъф.

Пръстите на човека се движат бързо върху екрана.

Изминават няколко секунди и после Адел чува познат свистящ звук. След малко тя осъзнава, че похитителят е изпратил съобщение. От моя телефон.

Няколко секунди по-късно се разнася друг звук. Тихо пиукане.

Някой е отговорил.

И тогава Адел проумява — нападателят е изпратил съобщение, преструвайки се, че съм аз.

Тя усеща, че стомахът й се свива. Сега никой няма да разбере, че е изчезнала, ще получат съобщението и ще помислят, че тя е добре.

Никой няма да те потърси. Никой няма да разбере, че нещо не е наред.

Адел се опитва да изпищи, но звукът зад маската е приглушен и жалък.

Фигурата се обръща и се втренчва в нея за няколко минути, сякаш обмисля нещо.

И след това проговаря:

— Готова ли си?

Забавяне. Ушите на Адел възприемат звука, преди мозъкът й да го регистрира. Тя трепва и й се завива свят.

Гласът.

Адел познава този глас.

Устата й се отваря, но не излиза звук. В нея се разтърсва нещо. Последната й надежда… угасва.

Няма да се измъкне.

В известен смисъл тя знаеше, че този момент ще дойде. Не е забравила случилото се. Изтласкала го е в най-далечните кътчета на съзнанието си, но знанието винаги е било там, като кръвен съсирек, който стои във вената ти и чака мига да се освободи и да предизвика хаос.

Адел лежи абсолютно неподвижно и чака. Чува само дишането на похитителя.

Всеки момент. Всеки момент.

Лъчът на фенерчето подскача и отново се раздвижва. Човекът се навежда, рови в малката черна чанта на пода и изважда спринцовка.

Адел усеща остро убождане в рамото и после пред очите й се спуска мрак, но не достатъчно бързо, не и преди да чуе, че металната масичка се влачи по пода към нея, чува дрънченето и подскачането на металните инструменти по повърхността й, докато се движи.