Санаториумът

68

— Изчезнала? — повтаря Сесил и поглежда Елин.

Сара кимва и продължава да плаче.

— Проверих навсякъде. Не мога да я открия — тя кърши ръце. — След онова, което се случи…

Сесил въздиша тежко и излиза в коридора. Движенията й са нервни. Явно полага усилия да се овладее.

— Сара, знам, че е трудно, но моля те, кажи ни какво знаеш.

— Ще се опитам — Сара диша истерично, опитва се да контролира риданията си. — С Марго спим в една стая. Когато се събудих тази сутрин, нея я нямаше. Веднага си помислих, че нещо не е наред, но си казах, че ставам глупава, въобразявам си разни неща и че тя просто е станала рано — Сара млъква и задавено си поема дъх. — Не съм сигурна, но в нейната половина на стаята… изглежда, е имало борба.

— Попита ли други хора дали са я виждали?

— Да, това правих цяла сутрин. Никой не я е виждал. Останахме малко. Ако Марго беше тук, все някой щеше да я види.

— Ами телефонът й? — пита Сесил.

— Няма го и не отговаря.

— Но в коридора пред стаята има служители — гласът на Сесил звучи колебливо, несигурно. — Никой не може да влезе или да излезе, без да го видят.

— Знам — очите на Сара са помръкнали. — Но Марго е изчезнала. Знам го — сега думите й са пронизителни, паникьосани. — Търсих я навсякъде!

Елин стои мълчаливо и я слуша внимателно.

Пак се случи.

Подбран е моментът… толкова скоро след Лори… нещата, изглежда, стават безумни, отчаяни, излизат от контрол.

В стомаха й се свиват кълбета страх. Тя поглежда Сара.

— Трябва да видим стаята ти. Веднага.

Стаята на Сара е само през три стаи от нейната. Разположението е същото, но има две легла.

— Това е леглото на Марго — Сара посочва леглото, което е по-близо до вратата.

Елин проследява погледа й и двете със Сесил се споглеждат.

Сара е права — има ясни следи от борба. Чаршафите с цвета на слонова кост са усукани в заплетен възел, смъкнати от леглото. На пода е съборена стъклена чаша и около нея е разплискана вода.

Книга, „А Livrе dе Росhе“, „Джобната книга“, е разлистена и скъсана на гръбчето.

Марго, изглежда, е била измъкната от леглото.

— Аз съм виновна — Сара вдига ръка към устните си и чопли сухата кожа по краищата. — Имам проблеми със съня. Взимам хапчета, слагам си маска на очите и тапи в ушите. Ако беше друг, щеше да чуе…

— Не си виновна — казва Елин, докато оглежда стаята и вижда още неща до леглото на Марго — смачкан разделител за книги на половин метър от чаршафа, чанта, паднала настрана. — Все още не знаем какво се е случило.

Сара потърква подпухналите си очи.

— Но това не е вярно — гласът й е обиден и обвинителен. — Онзи, който е убил Адел, държи Марго, нали?

Елин запазва безучастен тон.

— Както казах, не можем да твърдим нищо със сигурност.

Но дори в нейните уши думите прозвучават неубедително.

Гледайки сцената пред себе си, Елин е сигурна какво се е случило.

Убиецът е измъкнал Марго през нощта, преди да отвлече Лори, или малко след това. Така или иначе, нещата не изглеждат добре.

Сара се извръща, раменете й се тресат.

— Сара, знам, че е трудно, но искам да ми разкажеш какво правихте с Марго вчера, преди да си легнете?

Сара си поема дълбоко дъх, за да се успокои, и отговаря:

— Вечеряхме с другите в трапезарията. Поседяхме малко, побъбрихме — тя се усмихва едва-едва. — В момента всички правят само това. Разговарят. Пият. Никой не иска да си ляга.

— И после? — подканя я Елин.

— Качихме се горе и се върнахме в стаята. Гледахме нещо по „Нетфликс“. Марго чете — думите излизат бързо от устата й, все още със силен френски акцент. Елин трябва да слуша внимателно, за да я разбере. — Угасихме лампата към единайсет и половина.

— И когато се събуди, видя това?

Сара кима.

— Не съм пипала нищо. Облякох се веднага, слязох долу и започнах да я търся.

— И кога беше това?

— Наближаваше десет. Успах се.

Елин пресмята шум. Десет. Това означава, че е възможно Марго да е била отвлечена след случката с Лори в мансардата. Малко вероятно е, като се има предвид факта, че по онова време имаше повече хора наоколо, но не е невъзможно.

По-вероятно е обаче Марго да е била отвлечена през нощта; но нещо в тази теория не се връзва — пред вратите цяла нощ имаше служител от персонала, който играеше ролята на охрана.

Как се е промъкнал убиецът покрай него?

Елин отваря вратата и тръгва по коридора към него. Той е млад. Лицето му все още е закръглено по момчешки и на носа и бузите има младежки пъпки.

— Наред ли е всичко? — пита служителят, но неведението, което е загатнато във въпроса му, противоречи на нервния поглед към стаята на Сара.

Той знае какво става. Знае и е уплашен.

— През цялата нощ ли беше тук?

— По-голямата част — младият мъж навлажнява с език устните си. — Дойдох малко след единайсет. Никой не мина по този коридор, докато бях тук — той посочва плоското сребристо шише до него. — Това нещо е като ракетно гориво.

— Сигурен ли си? Не чу ли нищо?

— Не. Само гостите и служителите, които се връщаха в стаите си.

Елин стиска пръсти. Мисли, Елин, мисли. Как може нападателят да е влязъл в стаята, без да го види никой?

Тя му благодари, връща се в стаята на Сара и отново оглежда пространството.

Пропускам ли нещо?

Погледът й се спира на френските прозорци.

Елин внимателно пристъпва към тях. Спира пред прозорците и се навежда. Оглежда пода.

Пулсът й се ускорява. Тя вижда блед, размазан отпечатък от стъпка. Мокрият отпечатък на подметка е изсъхнал и е оставил следа.

Елин се изправя и оглежда рамката. По дървото има малки резки. Френският прозорец е бил разбит.

Тя изпитва отчаяние. Мерките, които взеха, за да пазят хората, са улеснили убиеца. Всички бяха преместени на по-ниските етажи и за него е било по-лесно да се качи нагоре и да избяга.

— Откри ли нещо? — пита Сесил от другия край на стаята.

Елин кима рязко.

— Мисля, че похитителят е влязъл през френските прозорци.

Тя ги отваря и в стаята нахлува смразяващ въздух. С него идва пронизителното свистене на вятъра и леден порив на сняг.

Навън всичко е бяло. Дърветата в далечината са покрити със сняг.

Елин оглежда терасата и веднага забелязва, че снегът е утъпкан и разровен в неравен пласт. Въпреки че отгоре е навалял нов сняг и е започнал да запълва някои от вдлъбнатините, Елин вижда ясни следи.

Трудно е да се разбере какво е. Не са отпечатъци от стъпки, а нещо по-голямо и по-широко.

Тя анализира неясните очертания и оглежда формата.

Следите започват да се изясняват.

Това е отпечатъкът на нещо голямо и тежко — отпечатък на тяло.

Марго е била влачена.

Елин обработва наум информацията. Щом Марго е била извлечена от стаята, това означава, че е била упоена.

Пронизва я прозрение — нямат много време.

Ако искат да намерят Марго, трябва да действат бързо. Въз основа на последните две убийства и потенциалната ескалация убиецът вероятно ще действа бързо. Безмилостно.

Тя си поема дълбоко дъх и отново се обръща към Сесил и Сара. Още преди Елин да заговори, Сара поклаща глава и от гърлото й се изтръгва задавен звук.

— Мислиш, че са я отвлекли, нали? — Сара закрива с ръце лицето си. — Човекът, който… — ридания разтърсват гърдите и раменете й.

Сесил я прегръща.

— Виж, хайде да слезем в салона и да поседим малко там. Ти си в шок — тя поглежда Елин и оформя беззвучно с устни: „Това добре ли е?“

Елин отново стрелва поглед към снега навън и странната следа от утъпкан сняг.

Щом е излязъл, следите няма да спрат дотам.

Тревожи я мисълта, че е твърде очевидно.

Убиецът сигурно не е толкова глупав, че да остави следа.

Освен ако не е имал друг избор.

Вероятно се е наложило да импровизира както в мансардата. Може би е възнамерявал да измъкне Марго през коридора, но нещо се е объркало.

Другото обяснение, което е по-вероятно, е, че убиецът става небрежен. Така или иначе, това е улика. Нещо, което може да ги насочи към Марго.