Санаториумът

60

— Мислиш, че… е станало скоро? — гласът на Сесил потреперва, както на Уил преди това, и очите й неволно се стрелват към асансьора, към трупа на Лори и черната гумена маска, разкривена на лицето й.

Въпреки че всички се стараят да го избегнат, отвореният асансьор постоянно привлича погледа им.

— Да. След като огледах трупа, бих казала, че Лори е убита рано тази сутрин. Не съм експерт, но мисля, че това е добро предположение.

Очите на Сесил блестят, влажни от сълзи.

— Съжалявам — тя изважда хартиена кърпичка от джоба си и ги избърсва. — След случилото се с Адел подозирах, че има такава вероятност, но ми е трудно да я възприема.

Елин се пресяга и докосва ръката й.

— Разбирам.

— Наистина ли нямаш представа кой прави това?

— Не — Елин се размърдва неспокойно на дивана.

Движението й причинява неприятно усещане — тъпа болка плъзва нагоре по гръбнака от мястото, където убиецът я събори на пода. Единствената й улика е флашката, но тя не иска да споменава за нея пред Лукас и Сесил, преди да има възможност да прегледа съдържанието й.

Все още не е разпитала никого за алибито му, затова всички са заподозрени, включително те двамата.

Очите й се плъзгат към Лукас, който стои на няколко метра от тях и съсредоточено говори по телефона. Косата му е прибрана назад и усукана на хлабав възел на тила. Елин за пръв път вижда ясно лицето и изражението му.

Не й харесва. Затворено е. Непроницаемо.

Той сякаш усеща погледа й върху себе си и вдига глава, но не кимва за поздрав, а продължава да говори, притиснал телефона до ухото си.

Сесил увива ръце около тялото си.

— Сигурно е някой тук, нали? — гласът й е изпълнен с напрежение. — Трябва отново да разговаряш с всички. Служителите, гостите. Да провериш дали имат алиби за тази сутрин.

— Разбира се — монотонно отговаря Елин. — И ти очевидно трябва да дадеш информация къде си била по това време.

Думите й остават без отговор няколко секунди и после Сесил хладно казва:

— Добре. Не правих нищо вълнуващо. Бях сама в стаята си и после с една служителка…

— По-късно ще изслушам подробностите. Първо искам да питам за видеонаблюдението. Има ли камера в коридора с асансьора?

— Не — отговаря Сесил. — Има, но не работи.

— Камерата ли?

— Цялата система. През нощта… Опитваме се да намерим някой да я поправи дистанционно, но има проблем със софтуера. Изглежда, че е повреден. Външният техник каза, че може да отнеме няколко дни — чертите й се изопват. — По-рано мислех, че е техническа неизправност, но сега…

Елин се замисля върху думите й и чувства тежест в гърдите си.

Убиецът го е направил.

Повредил е системата за видеонаблюдение — единственото нещо, което Елин може да се опита да използва, за да го идентифицира. Без нея Елин е сляпа.

Тя се приготвя да отговори, когато забелязва, че Лукас крачи към тях. Подава на Елин телефона си, изражението му е сериозно.

— Полицията е… Искат да говорят с теб.

Елин взима телефона и го доближава до ухото си.

— Ало?

Обажда се Бернд. Гласът му е приглушен.

— Елин, нова информация. Съжалявам, но няма да можем да изпратим никого горе в хотела днес. Групата за интервенция току-що получи актуализирана информация от пилота. От МЕТАР са съобщили…

— МЕТАР?

— Радарната информация за следващите няколко часа. Видимостта е под петдесет метра и постоянната скорост на вятъра е шейсет възела, с пориви до осемдесет и по-силни.

Сякаш по даден знак, вятърът навън изревава. Блъска сградата, сякаш иска да я изтръгне от основите й.

— Не можете да дойдете, така ли?

— Не — неловко признава Бернд. — Елин, нямаме избор, против правилата е. Климатичните условия са толкова лоши, че се е наложило да приберат хеликоптера в хангара, за да не го повредят летящи предмети. Положението тук долу не е никак добро.

— Ами пътят?

— Районът около лавината все още е непроходим. Хората работят, но ще отнеме няколко дни.

— Наистина ли няма друг начин? — настоява Елин.

Напрежението, което чувства, накъсва думите й.

Изминават няколко секунди.

— Не е безопасно — Бернд звучи смутено. — Групата за интервенция са изключително добре обучени, но не са квалифицирани високопланински водачи. Сценарият в най-добрия случай е да стигнем до вас утре, освен ако времето отново не се развали.

— Тогава сме сами — гласът й потреперва.

Отново я наляга съмнение в способностите й. Не може да го направи. Не е способна.

— Боя се, че е така — следва колебание, преди Бернд да заговори отново. Гласът му е тих. — Елин, моля те, слушай. Сега, когато е убит още един човек, протоколът, който препоръчваме, е изключително важен. Всички трябва да бъдете заедно. Без изключения.

— Добре — гласът й отново потреперва.

Тя иска да се разплаче — с истински сълзи. Не трябваше да става така. Елин искаше да контролира нещата.

— Ще ти се обадя, когато науча повече за прогнозата за времето — Бернд се прокашля.

Докато казва дочуване, асансьорът и Лори отново привличат вниманието на Елин.

Реалността я блъска като врата, затръшната в лицето й.

Никои няма да дойде. Нито сега, нито след няколко часа.

Лори е мъртва и те са изолирани тук — няма изход и Елин няма представа какво предстои.

Често си е мислила за риска от престъпление на отдалечено и изолирано място. Колко уязвими са хората и колко поражения може да бъдат нанесени за кратък период от време.

Мислите й се насочват към терористичните атаки в Норвегия през 2011 година. Развилнелият се Андерш Брайвик, крайнодесен антиислямист и просемит, стреля по тийнейджъри, събрали се на остров Утьоя по време на ежегодния летен лагер. Отдалеченото местоположение на острова означаваше, че когато полицията стигна до тях, вече бяха убити шейсет и девет души.

Елин не може да не се запита: на какво е способен убиецът тук, ако има възможност?

Редът на мислите й е нарушен от гласа на Лукас.

— Хей, виж това.

Тя вдига глава и вижда Лукас до асансьора, приклекнал до стъклената кутия.

— Какво е? — Елин се приближава до него, напрегната и напълно съзнаваща, че той може да докосне нещо, което представлява веществено доказателство. — Моля те, не пипай кутията.

— Гривната тук… На нея е гравирано нещо. Бледо е, но мисля, че са цифри — Лукас наклонява глава настрана. — Като гривните до трупа на Адел.

Елин коленичи до него.

— Ето тази — той посочва гривната вдясно. — Виж.

Лукас е прав.

В метала леко са гравирани пет цифри, толкова бледи, че може да не ги забележиш на пръв поглед.

Елин се втренчва в тях и я пронизва прозрение.

Това означава, че цифрите имат някакво значение.

— Мислиш ли, че са важни?

— Трябва да са — Елин отново отмества поглед към кутията и следващата гривна.

Трябва да снима цифрите, да ги запише и да ги сравни с онези, които намери на трите гривни до трупа на Адел.

Тя нагласява телефона си и се приготвя да направи снимка, когато с периферното си зрение съзира движение — Лукас поглежда Сесил над главата й.

Двамата се споглеждат и после Лукас се извръща. Изражението му е притеснено.