Санаториумът

69

Отнема й по-дълго време, отколкото си мисли, докато се върне в стаята и облече якето. Пръстите й се суетят с електронния ключ и ципа, докато в главата й се въртят въпроси.

Добра ли е идеята? Сама ли да излезе? Дали първо да не говори с Бернд?

Елин веднага отхвърля мисълта. Разговорът с Бернд не само ще прахоса ценно време, но и има риск той да й забрани да търси Марго. Ако не се свърже с него, не може да бъде обвинена, че не се е подчинила на инструкциите му.

Тя взима гумени ръкавици и няколко от найлоновите пликчета, които й даде Лукас, отваря френските прозорци и излиза на терасата.

Светът навън я сграбчва. Ботушите й затъват в дебелия мек сняг и вятърът увива косата й около лицето.

Елин я прибира зад ушите си и оглежда стъклените перила пред нея.

Може ли да ги прескочи?

Не са особено високи, но няма да е лесно.

Тя вдига крак и се опитва да прехвърли преградата, но се закачва и единият й крак увисва навън, а другият остава назад.

Елин опитва отново. Този път успява, но повдигането й е коствало усилие, силата на двете й ръце и бедрата.

Как похитителят е прехвърлил Марго над перилата? Упоена, тя сигурно е била доста тежка.

Елин стъпва от другата страна и изпуска затаения си дъх. Стигнала е до едно заключение, колкото и да е малко — убиецът е силен, мисли си тя, докато гледа как дъхът й излиза на бели облачета, които вятърът разпръсква. Силен е, щом може да вдигне и да пренесе някого толкова бързо и лесно.

Снеговалежът е направо клаустрофобичен. Задушаващ.

Елин не вижда на повече от няколко метра. В белотата не се вижда нищо освен очертанията на заскрежените дървета и геометричните форми на табелата на „Лю Соме“.

Прогнозата за времето се оказа вярна — бурята се усилва.

Елин се стяга и пристъпва напред, но после спира, когато чува глух тътен.

Последван е от силен гръм, който отеква във въздуха.

Разнася се бучене и внезапно повява арктически вятър.

Елин си спомня какво й каза Уил. Лавина.

Тя е чела, че чуваш лавината, преди да я видиш. Докато се свличат надолу по планината, снегът и ледът упражняват огромен натиск, сгъстяват въздуха и го карат да свисти ужасяващо.

И сега Елин го чува — оглушителен, пронизителен звук, който я поразява.

Тя потиска паниката си и хуква към хотела, връщайки се по стъпките си, но решението й е безполезно. Елин няма представа дали се е отправила към пътя на лавината, или го е оставила зад гърба си.

След няколко секунди разбира, че е направила правилния избор.

Лавината току-що я пропусна. Елин все още стои на крака.

Но е погълната от бял облак сняг, разпръснат във въздуха поради силата на падането на лавината.

Мънички, блещукащи частици обсипват лицето й. Горчиви са и парят.

Елин примигва и избърсва снега, но не вижда нищо, само още сняг.

Отнема й няколко минути, докато разбере точно къде е паднала лавината.

Сърцето й блъска лудешки в гърдите. Тя чака ужасена следващия злокобен звук, следващия тътен, който може да се разнесе още по-близо.

Но не чува нищо. Вижда само облака от сняг, блещукащите частици, които все още летят във въздуха. Елин диша бавно и дълбоко, но е напрегната. В крайниците й все още приижда адреналин.

След няколко минути снегът се разпръсва и сляга и въздухът леко се изчиства. Елин отново си поема дълбоко дъх и се опитва да разбере откъде е минала лавината. Сега вижда, че е вдясно от нея, на стотина метра, по посока на пътя.

Гладкото, недокоснато пространство сняг, което виждаше през последните няколко дни, е изчезнало. На негово място са изникнали грамадни буци сняг, натрупани една върху друга на три метра височина.

Въпреки разстоянието, Елин вижда какво е повлякла лавината, докато с гръм и трясък се е спускала надолу по планината — камъни и дървета. Изпод снега стърчат цели стволове.

Тя вдига глава и вижда пътя на разрухата. По планината сякаш е минало великанско гребло, което е помело всичко по пътя си. Трудно е да повярва, че природата може да прояви такова насилие.

Елин се обръща, поглежда напред и се пита дали снегът от лавината е покрил дирята, която може би е оставил убиецът.

Обмисля възможностите си. Най-разумно е да се върне, но ще изгуби шанса, колкото и да е малък, да проследи следата, особено след като прогнозата е за още сняг, който със сигурност ще затрупа всички дири.

Нещо повече, Елин знае, че заради новата лавина шансът полицията да стигне до тях скоро, става още по-малък. Това означава, че още по-важно е тя да поеме контрол върху ситуацията.

Елин изведнъж решава, че трябва да продължи. Трябва да се опита да открие Марго.

Тръгва. Поривите на вятъра разпръсват задържалия се във въздуха сняг.

Елин вдига шала си, закрива устата и носа и поема наляво, към стаята на Сара и Марго. Старае се да се движи няколко метра встрани, така че когато стигне до следата от влачене, да не я утъпче.

Трудно се върви и тя се задъхва. Снегът е толкова дълбок, че стига до коленете й, но Елин продължава да върви, докато започва да се движи успоредно на терасата пред стаята на Марго.

Спира и издишва тежко — голям бял облак. Олеква й. Наветият от лавината сняг е запълнил някои вдлъбнатини, но покрай терасата все още има ясни следи в по-широка и по-гладка площ с утъпкан сняг. Елин може да ги проследи.

Тя поглежда надолу и осъзнава, че теорията й е правилна. Следите все още изглеждат като от влачене. Елин прави няколко снимки и тръгва по тях. Погледът й е прикован в снега. Доколкото вижда, няма кръв нито влакна или късчета от нещо. Следите водят към предната страна на хотела.

Равномерни са и потвърждават предположението й — онзи, който е влачил Марго, е силен. Достатъчно силен, за да я влачи с плавно движение.

Дирята завива покрай хотела, продължава още десет-петнайсет метра и после изведнъж свършва пред входа.

Елин проверява дали следата не води в друга посока, отстъпва назад и обикаля няколко метра около входа, но няма нищо. Снегът е дебел и непокътнат.

Остава й само едно заключение — убиецът е завлякъл Марго в хотела. Няма друго обяснение.

Елин се отправя към входа и вратите се плъзгат и се отварят автоматично, улавяйки присъствието й. Погледът й се насочва към пода на фоайето.

Твърде късно.

Няма следи от засъхнали отпечатъци от стъпки, каквито имаше в стаята. Излъсканият под блести. Почистен е.

Това я кара да се усмихне. Въпреки всичко, което се случи, някой от персонала е получил указания да почисти пода. Ритуал, рутина, дълбоко вкоренена. Работа, както обикновено.

Тогава къде може да е отишъл убиецът?

Претърсиха хотела, когато изчезна Лори. Никъде няма изолирани, достатъчно уединени места, където да се крие, още по-малко, където да държи жертвите.

Елин чувства, че сърцето й блъска като чук в гърдите. Болезнено съзнава тежестта, която тегне върху плещите й. Трябва да разбере какво става. Времето лети.

Ако е права и импулсите на убиеца ескалират, тя разполага не с часове, а с минути.

Какви да бъдат следващите стъпки?

Може да претърсят хотела от горе до долу, но няма гаранция, че ще открият Марго.

И тогава се сеща — нещо глупаво и очевидно.

Телефонът на Марго.

Сара потвърди, че телефонът го няма. От това може да се направи едно предпазливо заключение — телефонът може да е у Марго. Ако е така, има вероятност да проследят движенията й.

Елин се обръща и се приготвя да влезе в хотела, когато забелязва нещо на единия от прозорците на първия етаж — движение зад стъклото.

Там стои някой и гледа надолу. Лицето е почти допряно до стъклото.

Елин се премества и намира по-добър ъгъл, където светлината не се отразява толкова силно.

Сега вижда ясно фигурата — тъмен пуловер, разрошена руса коса.

Лукас.

Той я наблюдава с втренчен поглед, без да помръдва.