Санаториумът

12

Човекът се връща. Адел чува ритмичния звук на стъпки и тежкото засмукващо поемане на дъх.

Тя не помръдна и продължи да седи, опряла гръб в стената. Не е помръднала, откакто е тук.

Ослушвай се. Учи. Не хаби енергия.

Изведнъж усети натиск върху ръката си, блъскане настрани. Адел се удари в пода. Движението я разтърси и разпрати вибриращи ударни вълни в рамото и врата й, тя извика и се сви на кълбо.

Затвори очи.

Дръж очите си затворени. Каквото и да става, не ги отваряй.

Адел си повтаря наум мантрата. Няма представа кой е този човек и какво иска от нея, но знае, че чудовищното нещо на лицето му е там, за да я плаши. Знае, че ако се уплаши, е слаба и няма шанс да се върне при Габриел.

Баща й веднъж й каза какво прави страхът на мозъка, първична реакция, която не можеш да контролираш.

Как се наричаше? Онази част на мозъка? Мисли…

Адел помни само, че когато усети заплаха, тази малка част на мозъка взима надмощие над съзнателната мисъл, за да може тялото да насочи цялата си енергия да посрещне заплахата.

Проблемът е, че останалата част на мозъка общо взето се изключва. Мозъчната кора, центърът на разума и преценката се разстройва и затова мисленето кой е най-добрият ход в криза е невъзможно.

Още един звук.

Свистене. Шумолене.

Адел преглъща с усилие. Какво прави човекът?

Мисли, повтаря си тя. Мисли. Все още има време… Стига да не отваряш очи, можеш да се измъкнеш от тази…

И едва когато усети ръцете върху себе си, Адел осъзна, че да затвори очи, е било грешка и че без да съзнава мисленето й е разстроено. Затваряйки очи, тя свърши работата на похитителя и провали шанса си да избяга, колкото и малък да беше.

Да, страхът я беше поразил.

Отначало Адел не го усети. Студът и напрежението вцепениха кожата й, усети само натиск, натиск с върха на пръст върху дясното й бедро.

И едва когато острият метален връх на иглата проникна в мускула, Адел усети притъпена силна болка.

Тя се опита да рита и да пищи. Отвори очи, но не видя нищо. Вече я поглъщаше мрак. Непрогледна тъмнина, която закри всичко.