Санаториумът

61

— Сигурна ли си, че направи всичко възможно? — Уил бута вратата, която води от мансардата към стълбището.

— Така мисля — Елин се поколебава и хвърля един последен поглед към асансьора и Лори. — Не смятам, че бих могла да сторя нещо повече.

Преди да тръгнат, тя направи още няколко снимки на местопрестъплението и на стъклената кутия с гривните и изключи електрическото захранване на асансьора, но се застоя по-дълго, отколкото беше необходимо.

Беше инстинктивно — не искаше да оставя Лори изолирана и самотна.

Уил затваря вратата зад тях и отново я обзема чувство на вина. Елин не може да се отърси от мисълта, че по някакъв начин не е оправдала очакванията на Лори — пропуснала е нещо съществено важно, което можеше да предотврати случилото се.

— По-късно ще сложа там някаква лента да преградя мястото. Сесил ще блокира достъпа през коридора… — Елин млъква, когато забелязва изражението на лицето на Уил. Той я гледа, но погледът му е унесен, сякаш мисли за нещо друго. — Какво има?

— Какво мислиш за онези двамата, Лукас и Сесил? — Уил понижава тон. — Между тях има някакви странни вибрации.

— В какъв смисъл?

— Не знам. Вероятно придавам твърде голямо значение, но начинът, по който си говореха… беше изпълнен с напрежение — той започва да слиза по стъпалата. Ръката му леко докосва металните перила. — Сигурно е някак неестествено брат и сестра да работят заедно…

Уил няма възможност да довърши изречението си.

Елин чува гласове. Бетонните стени на стълбището са като ехо камера и препращат като фуния звука нагоре, затова е невъзможно да се определи откъде точно идват — може да е два етажа по-долу или четири.

Елин наднича през перилата. Стълбището е сумрачно и бетонните стъпала са изпъстрени със сенки. Най-долу стоят двама души. Виждат се само главите им отгоре, но Елин ги разпознава веднага.

По гърба й плъзват ледени тръпки. Лукас и Сесия. Те излязоха преди повече от двайсет минути. Тук ли са били през цялото време?

Тя бързо се обръща към Уил и слага пръст на устните си.

Отстъпва назад от перилата и опира гръб в стената. Без звука от движенията на Елин и Уил, гласовете на Сесил и Лукас са по-силни и по-ясни.

Говорят на френски. Кратки, скорострелни изречения. Неразбираеми.

Елин се обръща към Уил и прошепва:

— Твоят френски е по-добър от моя. Какво казват?

— Има жаргон, но Сесил му казва, че нещо е сериозно и че той трябва да каже. И че случилото се с Лори… не е случайно.

— А Лукас?

— Той не е доволен… Каза: „Те не знаят нищо със сигурност.“

Какво пропускам? Какво става между Сесил и Лукас?

Елин не смее да диша.

— Vous devez lui dire.

— Nоп, поп. Jе п 'аi riеп à faire, Сéсilе. Ne раs оиblier, jе пе suis раs l‘ип des équipe ici. Jе suis lе сhef, votrе раtrоп.

Елин се стряска от тона на Лукас. Спокойната интонация е изчезнала. Думите звучат агресивно и властно. Тя поглежда Уил.

— Сесил повтаря, че той трябва да каже на някого, но Лукас се ядосва и й напомня, че той е шефът…

Елин пристъпва напред и отново наднича надолу. Те са се преместили от стълбите и Лукас е сложил ръка на рамото на Сесил.

Още гневни думи. Размяна на две-три изречения.

И после тишина. Чуват се само стъпките им, когато тръгват.

Уил поглежда Елин. Изражението му е тревожно.

— Сесил току-що каза, че ако той не каже на някого, тя ще го направи.

— Какво да каже?

— Тя не спомена — Уил въздиша тежко. — Какво мислиш?

— Не знам — Елин си представя ръката на рамото на Сесил и гневния блясък в очите на Лукас, необходимо й е време да помисли и да изясни всичко в главата си.

Но преди това трябва да направи онова, от което се страхува най-много — да говори с Айзак и да му каже какво се е случило с Лори.

— Ще говоря с Айзак насаме, ако нямаш нищо против — казва тя, изразявайки на глас мислите си.

— Добре — кима Уил. — Аз ще поработя.

Те слизат по стълбите. На последното стъпало в съзнанието на Елин изскача нещо — неясно, без определени очертания. Гложди сетивата й за момент и изчезва, преди тя да може да го разпознае.