Санаториумът

86

Сесил се изправя и се приближава до прозореца.

— Свързано е с Даниел. Със случилото се с него.

Тя свежда поглед към пода.

Още лъжи, мисли си Елин и се подготвя. Лъжа след лъжа след лъжа.

— Преди да изчезне, Даниел беше на съвещание в санаториума с Лукас и строителните предприемачи. Тогава никой не знаеше, че нещо не е наред. Съпругата му беше получила съобщение от него, в което Даниел пишеше, че отишъл да вечеря в града, изпил твърде много питиета, за да шофира до дома си, и смятал да пренощува при родителите си в Кранс.

Елин кимва мълчаливо.

— На другия ден дойде пазачът. Беше младеж, проверяваше сградата веднъж в седмицата. Сградата беше изоставена. Непрекъснато влизаха разни хора.

Сесил млъква и очите й се отместват към прозореца.

— В онзи следобед Лукас получи обаждане. Младежът започнал да проверява стаите и в едно от старите отделения намерил труп.

Тя спира да говори и си поема продължително дъх.

— Осакатен, с маска на лицето.

— Като тази ли? — Елин поглежда маската в ръцете си.

— Да. Изглежда същата. Лукас беше в офиса в Лозана, когато младежът се обадил. Предупредил го да не казва на никого и го уверил, че ще дойде колкото е възможно по-бързо. По-късно Лукас ми каза, че се надявал това да е някаква глупава шега на някой от протестиращите, но не… — лицето на Сесил помръква. — Младежът бил прав. Наистина имало труп. Трупът на Даниел.

— Предполагам, че Лукас не се е обадил на полицията.

Елин прехапва устни, докато умът й отчаяно се опитва да анализира думите на Сесил. Елин има толкова много въпроси, че не знае кой да зададе първо.

— Не. Лукас се обади на мен, изпаднал в паника. Аз бях в дома на родителите ми в града. Срещнахме се тук.

Сесил вдига ръка към устата си и от гърлото й се изтръгва странен звук — неравномерно, задавено издишване.

— Даниел беше поставен на инвалидна количка и ужасната маска все още стоеше на лицето му.

От очите й бликват сълзи. Тя вдига ръка и ги избърсва.

— И пак ли не повикахте полицията? — Елин чува обвинителната нотка в гласа си, но не може да се сдържи. Част от нея не иска да чуе онова, което следва, но се заставя да слуша.

— Не. Лукас не искаше, беше изпаднал в паника и каза, че това ще погуби проекта — Сесил повдига рамене. — Той беше прав. Вече имаше голяма съпротива срещу обновлението и проектът нямаше да оцелее.

Тя се поколебава.

— Знаех какво означава това за него. Лукас вложи всичко в хотела — не само пари, капитал, но и живота си. Пожертва брака си. Даде всичко за този проект.

— И какво направихте?

— Лукас се отърва от трупа на Даниел. Отстрани го от сцената.

— И ти не го ли попита какво е направил с него? — гласът на Елин все още е обвинителен и потреперва.

— Не — изражението на Сесил се втвърдява за момент. — Не исках да знам. Аз изпълних своята част. Обещах да запазя тайната му.

— Ами местопрестъплението, мястото, където е бил убит Даниел? Полицията сигурно го е претърсила, когато сте съобщили за изчезването му. Както ти го описа, трябвало е да има кръв, улики.

— Лукас го почисти и направи да изглежда така, сякаш никога не се е случило. Размести мебелите, разхвърля боклуци тук-там. Не беше трудно. Мястото и без това беше в пълен безпорядък — Сесил навежда глава към ръцете си. — Полицаите не бяха много щателни. Тогава основната им версия беше, че Даниел е заминал по собствено желание.

— Ами пазачът, който е открил Даниел? Той сигурно е искал да каже на полицията.

— Лукас го подкупи — гласът на Сесил прозвучава глухо, тенекиено. — Плати му много пари с надеждата, че той ще замине. И младежът го направи.

Елин се опитва да събере мислите си.

— Говори ли с Лукас, след като беше открит трупът на Адел? Обсъдихте ли приликите?

— Да, но той смяташе, че ако ти разкажем какво се случи с Даниел, ще бъдем арестувани. Скрихме труп, не съобщихме за него, укрихме улики… — гласът на Сесил е слаб и раменете й са приведени, изглежда някак смалена. — Лукас се надяваше, че ще намерим убиеца и че никой няма да свърже случая на Адел със смъртта на Даниел. И през ум не ми е минавало, че Лукас може да е… — гласът й заглъхва.

Елин я поглежда, изведнъж е нащрек. Още колко лъжи ще се появят?

Всички й казват само половината история… Елин е в неблагоприятно положение през цялото време.

Сесил мълчи известно време и после отново заговаря:

— Знаеш ли, когато най-после излезе от болницата, Лукас каза нещо, което се запечата в паметта ми. Каза, че му е писнало да бъде безпомощен и хората да му казват какво да прави.

Тя млъква, запъвайки се с думите.

— Той каза: „Отсега нататък ще правя каквото искам. Да върви по дяволите всеки, който се изпречи на пътя ми.“

Елин гледа как снежинките танцуват по стъклото.

Желанието му се е сбъднало, мисли си тя. Сега никой не може да го нарече безпомощен.

Елин отново се обръща към Сесил.

— Ще започна да претърсвам стая по стая. Би ли отишла в салона да провериш дали всички са там?

— Не искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ако види повече от един човек, Лукас може да се уплаши и да избяга. Трябва да го изиграем внимателно.

— Щом си сигурна — Сесил се отправя към вратата. — Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо.

— Добре — отговаря Елин, оставя маската в шкафчето, взима чантата си и осъзнава, че думите на Сесил за Лукас все още отекват в съзнанието й.

Отсега нататък ще правя каквото искам. Да върви по дяволите всеки, който се изпречи на пътя ми.

Нещо прещраква в мозъка й, завърта се колелце… Елин спира, втренчва се в пода и се опитва да обработи мисълта.

Възможно ли е да е права? Или изтощеният й преуморен мозък си въобразява разни неща? Прескача на погрешно място и открива погрешно заключение.

Има само един начин да провери — да потърси доказателство. Нещо конкретно, неопровержимо.

Елин взима телефона си и за секунди намира сайта, който й трябва. Ръцете й са лепкави и пръстът й оставя влажни отпечатъци върху екрана, докато превърта и търси секцията, която й трябва.

Твърде бързо — отиде твърде далеч.

Тя полага усилия да забави темпото и внимателно превърта обратно нагоре.

Думите изскачат на екрана.

Теорията й е правилна.

И в същия момент, докато гледа, нещо друго нахлува в съзнанието й. Нещо едва доловимо, което можеше никога да не й хрумне, ако не беше направила другата връзка.

Елин се връща до шкафчето и отваря вратичката. Коленичи, изважда маската и я доближава до носа си. Вдъхва дълбоко миризмата. Маската се изплъзва в скута й.

Права е. Права е.

Нещата най-после се връзват. Малките парчета се съединяват — откъслеци от разговор, език на тялото…

Сега вече няма съмнение.

Елин се надява само да не е закъсняла.

Някъде в далечината се затръшва врата с приглушен трясък.

Гади й се и тялото й е изпълнено с адреналин.

Времето я притиска, сведено е до минимум. Колко минути ще отнеме? Три? Четири?

Елин хуква.