Санаториумът

40

Елин влиза в съблекалните на спа центъра, изхлузва гумените ръкавици и енергично разтрива ръцете си. Студени са и връхчетата на пръстите й са зачервени, но не са премръзнали.

Една от ползите от тичането, часовете, прекарани в бягане по крайбрежния път и хълмовете на Дартмур, в лоши климатични условия е, че тялото й е силно, свикнало да бъде извън зоната на удобство.

Тя поглежда часовника си. 16,30. Изминали са повече от пет часа, откакто откриха трупа на Адел. Сега навън е тъмно като в рог и условията се влошават — снежната вихрушка се върти като обезумяла, сякаш е центрофуга, тлъсти бели снежинки, осветени от лампите, тежко падат на фона на тъмното нощно небе.

От време на време вятърът подхваща сняг от земята, завърта го в зловещ танц и го захвърля на друго място. Ако е във Великобритания, криминалистите биха полудели. Елин си представи изпитото лице и смръщеното чело на колегата Леон и ругатните, които мърмори под нос.

Тя не може да направи много повече — заснела е стотици снимки, методично е събрала всяка възможна улика, а те бяха малко и разпръснати. Първоначалният й инстинкт беше правилен — извършителят наистина е педантичен.

В импровизираните пликчета за веществени доказателства има малко неща — няколко косъма, празни пакетчета от захар, фасове от цигари. Чифт сини бикини, смачкани на топка, полузаровени в снега. Елин ги събра всичките, но не храни големи надежди.

Докато прибира нещата си, телефонът й иззвънява. Елин го изважда и поглежда екрана. Не познава номера. Изглежда чуждестранен.

— Ало…

— Добър ден. Може ли да говоря с Елин Уорнър?

Мъжки глас. Говори английски със силен акцент. Не е френският напевен изговор, а немски. Насечен, гърлен.

— На телефона.

— Аз съм инспектор Уели Бернд, от федералната полиция на Вале — мъжът се прокашля. — Разбрах, че искате да говорите с някого за оказване на помощ в настоящата ситуация в „Лю Соме“.

Елин, се поколебава, изненадана от прямотата и официалния му тон.

— Точно така. Желаете ли да ви опиша подробно местопрестъплението?

— Мосю Карон е разказал на моя подчинен какво се е случило, но моля, бих искал да го чуя отново от вашата гледна точка.

Той слуша мълчаливо, докато Елин, запъвайки се, разказа фактите и наблюденията си. Тя чува драскане на писалка върху хартия и бавното, ритмично дишане и ясно съзнава, че е забравила как да докладва информация — езикът й е неточен и липсва убедителност в гласа.

Елин приключва, но инспекторът не отговаря веднага. По линията още се чува драскане на писалка и приглушени гласове.

Когато Бернд най-после заговаря отново, тонът му е премерен.

— Добре. Ситуацията е необичайна. Обикновено ние трябва да присъстваме, да дойдем на местопрестъплението и да видим доказателства за случилото се, преди да започнем официално разследване с прокурора.

— Разбирам — допряла телефона до ухото си, Елин започва да крачи по дължината на съблекалнята. — И няма начин някой да стигне дотук?

— Не — тонът на Бернд е делови. — Говорих с жандармерията, с местната полиция на Кранс-Монтана, но и те не могат да стигнат до вас.

— Тогава какво ще правим? — Елин започва да крачи в обратната посока.

Чувства, че й става горещо, но не от движението, а от постоянните ритмични удари на страх, когато осъзнава реалността на думите му.

Наистина сме сами. Напълно изолирани.

— Точно това обсъждаме. Ситуацията… е деликатна, нещо, с което не сме се сблъсквали досега. Съставихме работна група, за да решим какви да бъдат следващите ни стъпки — аз като разследващ полицай, представители на жандармерията на Кранс-Монтана и групата за интервенция и един прокурор.

— Стигнахте ли до някакви заключения? — Елин се заслушва във воя на вятъра навън, оглушителен тътен.

— Да. Швейцарската конституция е ясна по въпроса, че вие нямате правомощия тук като британски полицай, но след обсъждане прокурорът ни уведоми, че няма нищо против да изпълните конкретни инструкции — гласът на Бернд омеква малко. — Мисля, че бихме постъпили глупаво, ако не използваме експертизата ви в дадените обстоятелства — той се поколебава. — Но първо трябва да проверим нещо. Господин Карон съгласен ли е да разследвате?

— Да. Той ме помоли да помогна. Може да се свържете с него и да поискате да потвърди…

— Добре — отговаря Бернд. — Бихте ли ми казали колко души са останали в хотела?

— Общо четиресет и петима. Господин Карон вече ми показа регистъра.

— Колко са гости и колко служители?

— Осем гости и трийсет и седем служители. Повечето бяха вече евакуирани, преди да падне лавината. Последният автобус, който така и не замина, трябваше да вземе всички останали в хотела.

— По-добре е, отколкото предполагах. Броят е управляем. И така, както съм убеден, че знаете, приоритетът ни е сигурността. Моля, приложете стандартната процедура, за да се опитате да овладеете положението. Искам да държите всички заедно, доколкото е възможно. Ако не е осъществимо, поне трябва да знаете къде са.

— Добре — дотук всичко беше според очакванията й.

— След това ще ни трябват снимките, които сте направили на местопрестъплението. Може да ми ги изпратите — Бернд се прокашля. — Следващият приоритет е да съставите пълен списък с имената, датите на раждане и адресите на всички присъстващи и да установите местонахождението им тази сутрин.

— Искате ли да говоря с човека, който откри трупа, или с някой от другите свидетели? — Елин сяда на пейката зад нея.

Изведнъж се усети изтощена. Изминалите няколко часа започват да й се отразяват.

Бернд мълчи известно време и после отговаря:

— Да. Разговорите очевидно няма да бъдат квалифицирани като официални разпити, допустими в разследването, но пак ще бъдат полезни.

— Има логика — отвръща Елин, но знае, че по отношение на съдържанието ще трябва да са полезни. На този етап трябва да са щателни.

Тя се поколебава, когато се сеща за нещо друго. Лори. Трябва да му каже, че Лори е изчезнала.

— Има и още нещо — започва Елин. — Една жена от хотела изчезна. Тя е служител от персонала, но беше тук за празненството по случай годежа й. Брат ми Айзак съобщи на полицията вчера.

— Уведомиха ме — гласът на Бернд е отсечен. — Името й е Лори Щрел, нали така?

— Да.

— Бихте ли ми разказали отново обстоятелствата?

Тя изброява онова, което знае, съзнавайки, че всъщност е много малко. Никой не е видял Лори да заминава и Елин разполага само с думите на Айзак за последните й движения.

— Възможно ли е да е заминала по свое желание? — пита Бернд, когато Елин приключва.

— Да, но мисля, че е малко вероятно, предвид климатичните условия, и че не е взела чантата си. Не е в дома си. Проверих.

— Може да проверим камерата за наблюдение на гарата в Кранс, Сиер — Бернд измърморва нещо на някого. — Да видим дали някак не е стигнала дотам — той млъква за момент. — И определено няма следа от насилие, от похищение?

— Не, но след като намерихме Адел, се тревожа…

— Разбираемо е — Бернд си поема дъх. — Има ли нещо, което сте научили досега и което може да ни помогне да установим какво се е случило с нея?

— Нищо конкретно, но има някои неща, които може би си струва да проверите. В кабинета й намерих визитна картичка на психиатърка. Брат ми каза, че Лори имала депресия. Психиатърката може да хвърли светлина върху психичното й състояние напоследък.

— Нещо друго?

— Открих, че Лори е имала втори телефон. Не е служебен и брат ми не знае за него. В нощта преди да изчезне, я чух да говори по телефон навън. Не разбрах какво казва, защото говореше на френски, но беше ясно, че е развълнувана. Ядосана.

— Мислите, че се е обадила по втория телефон?

— Възможно е, или по мобилния, който е останал тук.

— Ще поискам данните за разговорите и на двата телефона от доставчика на услугата и ще се свържем с психиатърката. Ако ми изпратите детайлите…

Елин превключва на високоговорител, докато Бернд диктува адреса на електронната си поща, и го въвежда в телефона си.

— Благодаря ви — казва той, — и моля, обадете ни се, ако ситуацията се промени. Ще ви осведомя за времето, дали може да изпратим някого при вас и дали сме научили нещо от информацията, която ни дадохте.

Те разговарят още няколко минути и после затварят. Въпреки че е крайно изтощена. Елин изпитва гордост. Успях.

На няколко пъти почувства, че клаустрофобията се приближава като сянка до нея, за да я атакува, но я преодоля и загърби страха си.

Моментът на еуфория обаче е краткотраен.

Случилото се с Адел й оказа още по-голям натиск да намери Лори. Ако двата случая са свързани и убиецът държи Лори, както е държал Адел, тогава е само въпрос на време да й се случи нещо. Нещо непоправимо…

Лори може да е отвлечена предумишлено като Адел, и гледайки трупа на Адел, Елин има представа какво предстои.