Санаториумът

44

— Има нещо — започва Лукас. Протяга надолу ръка и издърпва чекмеджето под бюрото си. Изважда лист хартия и го плъзга към Елин. — Започнах да получавам тези неща преди няколко месеца.

— Il fаиt bоппе тéтоirе арres qи ’оп а тепti. „Лъжецът трябва да има добра памет“ — превежда Лукас. Гласът му леко трепери. — Отначало не го приех сериозно, но сега, след случилото се…

— Знаеш ли за какво се отнася? — Елин оглежда бележката.

Устата й е пресъхнала. Думите са напечатани с големи букви и изпълват по-голямата част на страницата.

Това е заплаха. Не може да се тълкува по друг начин.

— Предположих, че е свързано с хотела. Преди да започне преустройството, имаше огромен брой оплаквания. Отначало от местни жители, а след това от природозащитни организации. Започна в малък мащаб, а после се разрасна и избухна в интернет. Идваха все по-големи групи… Не само швейцарци, а и французи.

— Платени протестиращи?

— Нещо такова. Започна да става лично — Лукас навежда глава и се изчервява. — Отмъстително. Изглежда, беше нещо повече, отколкото само хотелът. Оправдание за омраза, за причиняване на неприятности.

— А другите? — напомня му Елин, докато все още оглежда листа.

Текстът не е особено ясен и отчетлив, което предполага мастиленоструен принтер, не лазерен. Това означава, че е напечатан на обикновен домашен принтер, затова вероятността да разберат кой го е изпратил е минимална. Ще трябва да изчака полицията.

— Имам само това писмо, съжалявам — Лукас отново бърка в чекмеджето, изважда друг лист и го бута към Елин. — Имаше още едно, първото, но го изхвърлих. Помислих, че ще си остане едно. Беше нещо за отмъщение… горе-долу в същия дух.

Елин поглежда листа. „Сhassez lе паturel, il revient аи galор.“

Този път превежда Сесил.

— „Прогониш ли естественото, то се връща в галоп.“

— Какво означава това?

Лукас прокарва пръсти през косата си.

— Предполагам, че е нещо като „Вълкът козината си мени, но нрава — не“.

Елин кимва.

— Как ги получи?

— Бяха пуснати по пощата директно до мен.

Вятърът яростно удря по прозореца пръски сняг и всички се обръщат да погледнат.

— И освен протестиращите, нямаш представа кой може да ги е изпратил?

— Не — Лукас изглежда искрено озадачен. Той посочва писмата. — Мислиш ли, че са свързани със случилото се?

— Твърде рано е да се каже — Елин разсъждава усилено, но не намира връзка.

Ако са свързани — как? Какво общо може да имат писмата със смъртта на Адел?

— Може ли да ги взема?

Лукас кимва. Иззад ухото му пада кичур коса и за момент закрива лицето му.

Елин слага писмата в чантата си и става.

— Едно последно нещо. Вчера ми казаха, че в планината са открити останки на труп — тя нарочно млъква и чака реакцията им.

— Да — Лукас се сковава. — Но все още не знаем кой е. Полицията каза, че не са отскоро.

Елин се замисля върху думите му и косъмчетата на ръцете й настръхват.

— Нямат представа кой е? — тя не споменава какво са й казали и иска да види докъде ще стигне Лукас.

Въпросът й остава без отговор. Той се поколебава, отваря уста и после отново я затваря.

— Не.

Елин се пита: защо Марго знае, а Лукас не знае? Полицията сигурно му е казала.

Явно лъже. Намерили са трупа на приятеля му от детството, с когото е работил заедно, толкова близък приятел, че изчезването му е забавило отварянето на хотела.

Защо лъже? Какво точно се опитва да прикрие?

Телефонът й започва да звъни, когато излиза от кабинета на Лукас.

— Елин, обажда се Бернд. Удобно ли е да говорим?

— Да, сама съм — Елин тръгва по коридора към асансьорите. — Откри ли нещо? — тя изтръпва от неувереността в тона си, сякаш се съмнява в себе си.

Какво я прихваща?

Елин обаче знае отговора — лъжата на Лукас я е разтърсила. Тя не може да проумее какво би могло да означава това и какви може да са последиците.

— Не съвсем — Бернд звучи уморено. — Извършихме търсене на имената, които ти ни даде, в РИПОЛ, нашата база данни, но не излезе нищо особено интересно, поне за Вале.

— Какво означава „особено интересно“? — Елин озадачено пристъпва от крак на крак. Информация за миналото ли има предвид Бернд? Активни или приключени разследвания?

— Не мога да кажа заради поверителността на данните, но не открихме нищо, което да ме накара да мисля, че ти или някой друг е в опасност в хотела. Обаче… — следва кратко мълчание. — Имам още една молба. В Швейцария процедурата за търсене на хора в нашите бази данни е по-сложна, отколкото във Великобритания. Има централна база данни, но имаме достъп само чрез съответния кантон.

— Кантон? — объркана, Елин се изчервява. Дланта й се изпотява. Тя чувства, че се прокрадва съмнението в себе си — негативен, укорителен, подигравателен глас в главата й. Аматьорка. Твърде дълго си извън играта. Самозванка.

— Да — отговаря Бернд. — Това означава, че някой може да има криминално досие в съседен кантон, например Во, но няма да се появи тук, в кантона Вале — той се поколебава. Елин чува звън на телефон по линията. — Мога да отправя искане към всеки кантон, но трябва да е за конкретна информация за човек, който представлява интерес.

Елин се замисля върху думите му и спира на няколко метра от асансьора.

— Трябва да посоча хора, които може да са важни за разследването, и тогава ти да поискаш повече информация?

— Да, но освен това, всяко искане трябва да бъде одобрено от прокурора. Ще се опитам да ускоря нещата, но може да отнеме малко време.

— Добре. А Лори? Камерата за наблюдение? Телефонните разпечатки? — Елин се опитва да потисне нетърпението в тона си. Не й харесва това чувство на безсилие — да не контролира нещата и да не знае какво става.

— Прегледахме камерите на гарата. Никой, отговарящ на описанието на Лори, не слезе от автобус и не се качи на железницата нито късно онази нощ, нито по някое време на другия ден… Проверихме и местните таксиметрови фирми. Никой не е взиман от хотела повече от един месец. Все още чакаме доставчиците на телефонните услуги.

— Ами психиатърката?

— Оставихме съобщение. Трябва скоро да отговори.

— Добре — Елин отговаря уверено, доколкото може, но част от нея се чувства затънала в безизходно положение.

В момента не разполага с нищо, свързано с изчезването на Лори или смъртта на Адел.

Няма улики. Няма свидетели. Няма мотив. Елин е в пълно неведение.

Докато казва дочуване, пристига съобщение от Уил, който й пише, че той и Айзак вечерят в хотелския салон.

Елин се втренчва в празното пространство. Зрението й се замъглява и после се очертават по-ясни и по-релефни образи.

Образи на Адел.

Елин мисли само за ужаса в очите й. Какво е изпитвала, докато е потъвала във водата и е знаела, че никога няма да изплува…