Санаториумът

24

Уил плува по дължината на басейна, а ръцете му разсичат блещукащата вода с бързи отривисти движения. Това не е показно изпълнение, той се чувства като у дома си във водата, удобно и непринудено.

Елин се втренчва в него и проследява ритмичното му движение. Уил стига до края на басейна, обръща се и сменя посоката. Елин извръща глава и примигва.

Твърде ярка светлина.

Лампите с форма на прожектори се отразяват във водата, красиви ивици светлина, които рикошират като остриета.

Главата й се замайва и си поема дълбоко дъх. Контролирай я. Не позволявай паниката да контролира теб. Продължавай да дишаш. Вдишай, издишай. Отново.

— Уил — извиква тя и се приближава до ръба на басейна.

Той не я чува.

— Уил — повтаря Елин по-силно.

Този път той я забелязва и забавя темпото. Спокойните, леки движения стават отсечени. Уил идва до страничната стена на басейна и се изтегля с ръце навън.

— Наблюдаваш ли ме? — ухилва се той. — Нямаш вид на воайор… — Уил набляга на последната дума и закачливо повдига вежда.

— Няма нищо лошо в малко развратност — усмихва се Елин, но мислите й отново се връщат към Айзак и онова, което е научила.

— Какво става? — по раменете на Уил се стичат големи капки вода и се разплискват върху плочките. — Колкото и да ми харесва да мисля, че си дошла да се възхищаваш на ненадминатите ми умения в плуването, виждам, че нещо не е наред.

— Става дума за Айзак — тя вдига ръка към устата си и започва да гризе нокътя. — Ходих да говоря с него.

Уил се изправя, от него все още капе вода и дишането му е задъхано.

— Нека отгатна. Лори се е върнала?

Елин оглежда стегнатите мускули на ръцете му, широките гърди и силните рамене, осеяни с мънички лунички. На трийсет и четири години Уил не е кльощав като момче, но е в разцвета си — няма отпуснати части, нито коремче.

Добрата физическа форма беше едно от нещата, които привлякоха Елин, когато се запознаха. Вдъхваше й увереност — видимо доказателство, че е мотивиран, дисциплиниран и силен — психически и физически. Няма да е необходимо тя да го подтиква.

— Не… — трудно й е да образува думи. — Открих кръв. Върху килима в стаята им. Изглеждаше прясна.

Уил се усмихва. Очите му са зачервени от хлора във водата.

— Елин, я стига. Не може да мислиш…

— Не, разбира се — тя се опитва да говори с безгрижен тон.

— Той каза, че Лори се порязала, докато си бръснела краката.

— Тогава вероятно е било така.

— Но не е само това. Докато оглеждах банята, Айзак прибра нещо в джоба си.

— Прибрал е нещо в джоба си? — повтаря Уил, втренчил очи в нея. Без очилата, ирисите му изглеждат по-ярки.

— Да. Преди да видя какво е.

— Може да е било нещо лично. Презервативи, хапчета…

— Може би.

Той преплита пръсти и протяга ръце. Жестът е отпуснат и непринуден, но Елин знае, че прикрива нещо друго — раздразнение.

Уил не разбира защо тя разсъждава по този начин.

Той не мисли прекалено много, това е фамилна черта. Елин дори е чувала сестра му да го казва — неофициалният семеен девиз. Справи се с положението и продължи по-нататък.

Тя не познава друго семейство като това на Уил. Той е средното дете — има по-голям брат и по-малка сестра — и всичките, включително родителите им, са здрави, силни, енергични и сърдечни хора и никога не се оплакват и не се тревожат за каквото и да било.

Не че се стремят да не показват чувствата си и да замитат нещата под килима, а просто са като криминалисти в подхода си към живота. Ако възникне проблем, обсъждат го надълго и нашироко и после се справят с него. Съставят план и го осъществяват. Работата е свършена. Не поглеждат назад. Не съжаляват за нищо.

Това е възможно само защото са изключително открити, наясно са с чувствата си и поддържат близки отношения — обяд всяка неделя, уютни разговори и шеги помежду си. На почивка заедно всяка година. Понякога Елин се пита дали Уил възприема като нещо неизменно всичката тази обич и привързаност.

Тя не може да не усеща лека завист не само за това колко са близки, но и колко лесно изглежда всичко за тях — няма странно мълчание и тайни, нито пък игрички. Семеен живот, който е пълна противоположност на нейния.

— Знаеш ли — започва Уил, — ти мислиш прекалено много по този въпрос. Странно е. Лори я няма само от една сутрин. Както казах, смятам, че Айзак реагира твърде емоционално. Не се оставяй да ти повлияе. Цялата тази драма е умишлена. Лори ще се появи и ти ще си прахосала напразно първия ден на нещо, което би трябвало да е почивка…

Гласът му заглъхва. Елин знае какво иска да каже Уил, но той млъква. Дори сега Уил заобикаля темата и пристъпва внимателно към същината.

— … за да мислиш за всичките тези неща — завършва той. — Нека се забавляваме. Ти и аз — Уил се усмихва. — Снощи успяхме, нали?

— Но има и още нещо. Току-що говорих с рецепционистката, Марго. Тя каза, че Лори и Айзак се карали и че Лори се притеснявала за годежа.

Уил повдига рамене.

— Това е нормално. Да се обвържеш с някого, е голяма стъпка.

— Но аз мисля, че Айзак лъже. Открих, че са го уволнили от работата му в университета. За тормоз. А той ми каза, че все още работи там.

— И как разбра всичко това? — гласът му е опасно спокоен.

— Аз… — Елин заеква и трепва. Знае как ще прозвучат думите й. — Обадих се в университета в Лозана.

Уил отстъпва назад и на лицето му се изписва отчаяние.

— Ровила си за информация за него? — на бузата му пулсира кръвоносен съд. — Елин, това беше шанс за теб да се махнеш от всичките гадости, които те преследват у дома, но сега… пак се връщаш в изходната точка.

— Ами ако с Лори се е случило нещо? — очите й парят.

— За Бога! — гласът му се повишава с една октава. — Нищо не й се е случило.

— Това не е единственото. Докато бях с Айзак, пристигна полицията — Елин знае, че бръщолеви, но защо Уил не разбира, че нещата са свързани. — Открили са труп зад гората. Марго мисли, че може да е архитектът, който е изчезнал.

— Даниел Льометр?

— Да.

— И ти смяташ, че това има нещо общо с Лори? — той прокарва ръка през косата си и върху лицето му падат капки вода.

— Не знам, но нещо не е наред. Лори не се появява, а сега това…

— Елин, виж, дори нещо да не е наред, дори с Лори да се е случило нещо, отговорността не е твоя — Уил говори твърде бавно и внимателно. — Знам, че ситуацията е деликатна, но ти не си детектив ве… — той млъква внезапно и се изчервява.

Тя мига. Знае какво щеше да каже Уил.

Ти не си детектив вече. Думите я нараняват, но е прав. Елин не е детектив и случаят не е неин. Изобщо не е случай. Но пак я заболява. За пръв път някой го казва на глас.

Тя не е детектив. Вече.

В кой момент престана да бъде? Другите хора ли спряха да го мислят, когато тримесечният отпуск се превърна в шестмесечен? Деветмесечен? Елин се чувства ужасно, неестествено. Работата й винаги я е определяла. След като Сам почина, тя знаеше, че иска да се занимава само с това. Да разкрива истината. Да получава отговори. Ако вече не може да го прави, каква е? Коя е?

Елин не може да прикрие треперенето на гласа си.

— Айзак е мой брат. Опитвам се да помогна.

— Ти правиш много повече, отколкото само да помагаш, и ако трябва да бъда откровен, не съм сигурен защо. Къде беше той, когато ти се нуждаеше от него? Когато майка ти беше болна? — Уил се втренчва в нея. — Така, както го виждам аз, ти си готова да направиш за него повече, отколкото за нас.

— Я стига, Уил. Това не е състезание ти срещу Айзак…

— Няма нищо общо с това. Говоря сериозно, Елин — гласът му е тих. — Видях у теб повече чувства към Айзак, отколкото за нашето бъдеще.

— Нашето бъдеще? — повтаря тя.

Тактика на протакане. Елин знае за какво говори Уил. Миналия месец той хвърли купчина списания върху масичката за кафе. За домашен дизайн. Говори за цветове на бои, решения за складови пространства. Поиска мнението й какво жилище да изберат.

— Знаеш за какво говоря — да заживеем заедно. Срещаме се близо три години, а все още живеем в отделни апартаменти — той навежда глава. — Искам да бъдем заедно през цялото време, Елин. Да споделяме ежедневни неща. Да бъдем истинска двойка.

— Знам, но ми е трудно да предприема тази стъпка, докато все още се справям с проблемите си.

— Не мисля, че е така. Вероятно звуча като идиот, безчувствен и коравосърдечен, но мисля, че имаш избор. Можеш да бъдеш смела, Елин, и да избереш да не позволяваш миналото да завладее живота ти.

— Избор? — гласът й трепери. — Едва ли аз съм избрала това…

— Имаш избор — настоява Уил. — Виж баща ми. Макулната дегенерация. Той трябваше да промени целия си начин на живот заради заболяването, но никога не се е оплакал. Не позволи болестта да го съсипе и да разруши живота му. Ти можеш да направиш същото.

— Не всеки може да бъде като теб и семейството ти — раздразнено възразява Елин. — Толкова адски силен. Ти имаш късмет, че сте толкова близки, Уил. Помага да имаш подкрепата на хора, които говорят, без да те съдят. Когато имаш това като основа, по-лесно е да поемаш рискове и да вземаш решения.

— Знам — гласът му прозвучава уморено. — Но ние имаме шанса да изградим същото семейство — наше семейство. Единственият начин да го направим, е, ако ти събориш стените, които си издигнала между нас. Не разбирам как даваш всичко от себе си за Айзак, но за нас…

Инстинктът на Елин е да реагира и да се защити, но Уил е прав. Тя наистина е изградила стени между тях. Не иска, но трябва.

— Айзак… — Елин млъква.

Част от нея иска да му каже единственото, което може да го накара да разбере какво всъщност прави тя тук. Да му обясни, че докато отчаяно иска да продължи по-нататък, не може, докато не разбере истината за случилото се със Сам в онзи ден, но думите засядат в гърлото й.

Винаги е едно и също — на път е да му каже, но спира. Струва й се, че това е стъпка твърде далеч и че ще разголи не само себе си, но и част от семейството си — интимност, която я плаши.

Уил я поглежда.

— Знаеш ли, ако продължаваш да сдържаш всичко това, когато Лори се върне — а аз не се съмнявам, че тя ще се върне, — мисля, че трябва да поговорим дали е добра идея… да останем тук.

— Искаш да си тръгнем? — изненадано пита Елин и в нея нахлува паника. Бодливи стрелички обсипват нервите й.

Не може да си тръгнат. Още не. Заминат ли сега, цялото пътуване ще е било за нищо. Тя дори не е близо до отговорите.

Уил кимва.

— Не искам да продължавам да те гледам такава. Реакцията ти не ми харесва. Стресирана си, Елин. Не мисля, че е добре за теб да бъдеш тук, около Айзак. Ти… не си на себе си.

Елин иска да възрази, но той е прав. Тя наистина не е на себе си. Мислите й не са спокойни, а се въртят като акробати в съзнанието и Елин не намира логика в тях.

Уил отваря уста да каже нещо, но размисля и се отказва, а след това внимателно се спуска обратно в басейна, използвайки дланите си.