Санаториумът

67

— Един приятел на Лукас работи в Университетския център по съдебна медицина в Лозана. Тленните останки на Даниел бяха закарани там. Той каза, че има прилики с другите убийства.

— В начина, по който е бил убит?

Сесил кимва и подритва с крак рогозката. Във въздуха се разхвърчават облачета прах.

Когато прахолякът се разсейва, Елин поглежда надолу и изведнъж я връхлита някаква мимолетна мисъл — само очертания със замъглени краища, — но отлита, преди да я улови.

— Даниел е бил… осакатен — на лицето на Сесил се изписва напрежение. — По-лошо от Адел и Лори, но по подобен начин. Тялото е отчасти запазено от снега, но травмите не са отскоро.

Елин не отговаря. Потънала е в мисли. Има голяма вероятност смъртта на Даниел да е свързана със случилото се с Адел и Лори, но я тревожи едно нещо — това престъпление е извършено преди години, когато Даниел е изчезнал, защо има такъв дълъг период до другото убийство, ако са свързани?

Тя поглежда Сесил в очите.

— Защо Лукас не искаше да ми казвате за това?

— Официалният отговор щеше да бъде, че информацията още не е публично оповестена, но аз ще бъда откровена. Той не разсъждава трезво. Опитва се да го потули, но е невъзможно — гласът й е изтънял от чувство на безсилие. — Нещата отидоха твърде далеч.

— Да го потули? — недоверчиво повтаря Елин.

— Да. Случилото се тук може да е катастрофално за него не само професионално, но и лично. Това място… е повече от работа. Построяването на хотела беше мечтата му от младежките години. Заболяването му, престоите в болница… го мотивираха.

— Проблемът със сърцето?

— Както казах, Лукас претърпя няколко операции, имаше усложнения и дълги периоди на възстановяване. Той нямаше нормално детство. Върнеше ли се в училище, никак не му беше леко.

— Тормозеха ли го?

— Да. Лукас не изглеждаше добре — в тона на Сесил звучи горчивина. — Слаб, кльощав. Половината деца му се подиграваха, а другата половина го съжаляваха.

— Отрази ли му се това?

— Да. Това място… Лукас никога не го е казвал, но мисля, че той искаше да прогони онези зли духове. Проектът беше невъзможен. Всички казваха, че мястото никога не може да бъде съживено — Сесил вдига рамене. — Също като него. Никой не мислеше, че той ще стане такъв, какъвто е сега.

— Да се докаже — отговаря Елин и кима. — И Айзак е същият. Винаги е изпитвал потребност да бъде най-добрият във всичко. Онзи на върха — тя се намръщва. — Този стремеж вероятно се корени в несигурност.

— Мисля, че не са само те двамата. Желанието да се докажеш, да бъдеш нещо — на устните на Сесил заиграва усмивка. — Знаеш ли, някъде четох, че повечето мъже искат да изградят паметник на себе си. Бившият ми съпруг беше такъв. Когато се запозна с новата си съпруга, той се премести в Австралия и си построи къща насред дивата пустош — Сесил се обръща и посочва стаята около себе си. — Това е хотелът, нали? Паметникът на Лукас. Гигантски, красив, от шибано стъкло, паметник за всички онези хора, които му се подиграваха.

Елин не отговаря, стъписана е от силата на чувствата й и от защитата на Лукас. Това преобразява сцената, която видя на стълбището и преобръща изцяло представата й за Лукас. Тя го вижда в съвсем различна светлина. По-благоприятна.

И все пак нещо скърца в начина, по който Сесил говори за него. Същото усещане, което изпитва, когато анализира чувствата си към Айзак — че като защитават братята си, те също така ги оправдават и намират отговори за гадното им поведение, когато вероятно няма такива.

— Мисля, че затова Лукас се въздържа — Сесил оглежда стаята. — Мисълта, че това място може да се провали… Не може да я понесе.

Елин се замисля върху думите й и въпреки че в разсъжденията й има логика, пак са неубедителни. Дори ако Лукас иска да защити хотела, със сигурност първият му инстинкт би трябвало да е да сподели онова, което знае?

Не е само това. Трябва да има и още нещо.

— Но когато говорихме преди, ти каза, че Лукас и Даниел са били близки…

— Да — Сесил се прокашля. — Може би трябва да говориш с него за това.

— Добре — Елин забелязва начина, по който Сесил слага край на разговора, до този момент Сесил беше сговорчива и пряма.

Тук има нещо.

— Но те все още са били добри приятели?

Сесил се колебае и после се изчервява.

— Не — казва тя накрая. — Не бих ги описала като добри приятели. Отношенията им през последните няколко години бяха по-скоро само професионални, отколкото нещо друго. Фирмата на Даниел работи по няколко от хотелите на Лукас.

— Но ти каза, че са били близки.

— Като деца, да, но когато Лукас се разболя… нещата се промениха. Даниел се сближи с баща ни. Той беше талантлив скиор и родителите ни ходеха да го гледат как се състезава. Според мен Лукас чувстваше, че го сравняват с него и че трябва да отговори на очакванията им. И когато пораснаха, се отчуждиха един от друг.

— Но отношенията им трябва да са били достатъчно солидни, за да искат да работят заедно?

— Да, но честно казано, мисля, че и двамата съжаляваха.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше спорове през последните няколко месеца, преди Даниел да изчезне. Натискът и върху двамата беше огромен — възраженията срещу строежа, оплакванията — лицето на Сесил изглежда изнурено. — Два дни преди Даниел да изчезне, с Лукас се скараха.

— За какво?

— Не знам. Лукас не ми разказа подробности.

Елин се замисля върху думите й. Въпреки историята в тях и съпричастността към преживяванията на Лукас като дете, би било глупаво да пренебрегне факта, че той е имал вероятен мотив, колкото и да е незначителен, за убийството не само на Лори, но и на Даниел.

— Е, какво търсиш? — сменя темата Сесил. — Аз…

Някой почуква силно на вратата. И после още веднъж.

Сесил отваря. Навън стои жена на трийсетина години, носи униформа на персонала. Косата й е увита на хлабав кок и върху лицето падат разрошени кичури. Диша тежко.

— Извинявайте — започва тя, говори със силен френски акцент. — Не исках да ви безпокоя, но… — устните й треперят.

— Няма проблем, Сара — Сесил пристъпва към нея и леко докосва рамото й.

Елин я гледа и в стомаха й натежава ужасяващо чувство на безпокойство.

Случило се е нещо.

— Марго… — лицето на Сара е осеяно с червени петна. — Не мога да я намеря.

Всяка преструвка, която я крепи, рухва, и тя се разплаква, гърлено ридание, от което гърдите й се повдигат.

— Мисля, че е изчезнала. Не съм я виждала от снощи.