Санаториумът

85

Елин влиза в големия салон на хотела. По-светъл е, но не кой знае колко. Прозорците разкриват млечно сребристо небе, прилича по-скоро на зазоряване, отколкото на късна сутрин.

На масите до бара са се събрали две малки групи, но не говорят. Занимават се с телефоните си или отпиват от питиетата.

Елин вижда Сесил на първата маса. Държи в ръка малка чаша кафе.

Елин тръгва към нея, стомахът й се свива от нерви. Как ще реагира Сесил, когато й каже за Лукас?

Сесил вдига глава. Лицето й е изопнато и изморено.

— Как е Уил?

— Засега е стабилен.

— Хубаво.

— Сесил, трябва да поговорим насаме — казва тихо Елин.

— Добре.

Сесил става и блъска назад стола си. Двете се преместват на маса в другия край на салона, за да не ги чуват другите.

Елин сяда и подръпва блузата си, горещо е. Огънят, само на метър и нещо от тях, бумти в камината.

Елин разказва на пресекулки какво се е случило, изненадана от противоречивите изражения, които се изписват по лицето на Сесил — озадаченост, отказ да повярва и още нещо, неочаквано примирение. Лицето й изразява нещо особено, сякаш се е освободило нещо, отприщило се е.

Подозирала ли е през цялото време?

— Наистина ли мислиш, че Лукас е замесен? — пита Сесил, когато Елин приключва, очите й са някак хлътнали, като издълбани.

Елин въздъхва продължително.

— Той избяга, Сесил. Заключи ме. Може да има и друго обяснение, но не знам какво е.

Сесил мълчи и погледът й се насочва към стъклената кутия, окачена на тавана близо до тях. Елин я е виждала и преди. Кутията съдържа стар манометър, направен от стъкло и дърво. Бележката вътре обяснява, че е бил използван за измерване на въздушното налягане, когато хирургът е колабирал белите дробове на пациенти, болни от туберкулоза.

Виждайки го сега, след онова, което откри, Елин изпитва абсолютно отвращение. Лукас съзнателно го е включил в дизайна на хотела, направил го е, за да подчертае, че е характерна особеност.

— Е, какво смяташ да направиш сега? — пита накрая Сесил.

Отражението й в огледалото зад бара сякаш се изкривява и напрегнатите й черти се удължават.

— Две неща. Трябва да държим всички заедно и да се погрижим никой да не напуска тази стая. И след това трябва да намерим Лукас.

— Но той може да е къде ли не. Хотелът е огромен и е възможно да има друго скривалище, например тунелът.

— Да, но ако Лукас възнамерява да направи още нещо скоро, по-вероятно е да е в главната сграда.

Сесил кимва рязко и погледът й става твърд.

— Хайде да започнем с кабинета му.

Пространството е неузнаваемо. Безупречното дизайнерско съвършенство е съсипано.

Бюрото на Лукас е в пълен безпорядък, върху лакираната дървена повърхност са пръснати листове, на пода са паднали няколко тетрадки. Чекмеджетата са издърпани и столът му е отместен от бюрото.

Кабинетът сякаш е бил нападнат. Сякаш някой е влязъл с взлом, за да го обере.

През Елин сякаш преминава хладна вълна и едно сковаващо прозрение — той се е върнал тук. Търсил е нещо.

Тя се приближава до бюрото и започва да разглежда разхвърляните листове. Предимно документи са, свързани са с бизнеса на Лукас, копия от презентации.

Очите й попадат на нещо познато сред купчината папки.

Писмата — заплашителните анонимни писма, които й показа Лукас. Писмата от Лори.

Те са повече от дузина и Елин ги събира.

Той спомена само за три.

По-дълго ли е продължила тази история с писмата, отколкото каза Лукас? Ако е така, възможно е писмата да са изиграли роля в провокирането на първото убийство, ако се е почувствал заплашен.

— Какво е това? — пита Сесил, обръщайки се към бюрото.

— Намерих още писма. От онези, които му е изпращала Лори.

Сесил се намръщва.

— Защо Лукас ще ги търси?

— Не знам.

Елин поклаща глава и ги поглежда отново и този път нещо проблясва в съзнанието й.

Нещо в стаята не е наред.

След минута тя разбира какво е. Шкафовете.

Те са единственото, което не е докоснато. Има дълга редица шкафове, само на половин метър над нивото на пода.

В средата на всяка вратичка е вграден малък заключващ механизъм.

Елин се приближава до тях, навежда се и разглежда ключалката.

— Имаш ли ключ за тях?

— Не. Вероятно е в Лукас.

Елин се изправя и оглежда стаята, търсейки нещо, с което да разбие ключалката.

В ъгъла на бюрото има голямо стъклено преспапие. Тя го грабва и коленичи. Вдига преспапието над ключалката на първото и най-голямо шкафче и удря силно механизма.

Не става. Дланите й са влажни от пот и изпускат стъкленото преспапие, което се плъзга по повърхността и после тупва на пода.

Елин избърсва длани в панталона си и опитва пак. Този път удря точно в средата ключалката, тя изщраква силно и се разбива.

Елин пъха пръст под вратичката, отваря я и се дръпва назад.

В шкафчето има само едно нещо — маска.

Същата черна гумена маска, която хвърля зловеща сянка върху последните няколко дни. Сега, когато не е опъната на нечие лице, маската е отпусната и деформирана.

Елин не може да откъсне очи от нея. Моментът се удължава и някъде дълбоко в съзнанието й се завърта колелце.

Сега няма съмнение. Това е същата маска, която Елин видя на труповете на Адел, Лори и Марго.

Лукас стои зад всичко.

Сесил застава до нея.

— Това тук вътре ли беше?

— Да.

Елин взима маската и внимателно оглежда всеки детайл — тънките пукнатини в гумата, широкия маркуч, свързваш носа и устата.

Тя я обръща в ръцете си и в главата й започва да се оформя мисъл, но преди Елин да успее да я улови, мисълта се разпада и изчезва.

Сесил прикляква до нея.

— Знам как изглежда това, но няма логика — думите й се застъпват. — Защо Лукас ще саботира хотела и всичко, което е похарчил, за да го преустрои? Той знае, че това няма да оцелее — Сесил протяга ръка и докосва маската. — Сигурна съм, че е някаква грешка. Недоразумение.

В стомаха на Елин зейва яма. Сесил би направила всичко, за да обясни присъствието на маската. Тя все още защитава Лукас, дори и сега.

И все пак Елин не може да я вини, защото я разбира. Нали това беше правил и Айзак за нея толкова много години? Криеше истината. Предпазваше Елин.

— Сесил, аз…

— Ще проверя в другите шкафчета — прекъсва я Сесил и протяга ръка към преспапието. — Сигурна съм, че Лукас има всевъзможни неща тук — тя посочва стаята. — Погледни стените, картините. Той се интересува от историята на това място, нищо повече.

— Сесил, знам, че е трудно, но…

Елин не успява да довърши изречението си. Сесил изпуска преспапието, което се изтърколва от скута й и тупва на пода.

— Всичко това… — започва тя с треперещ глас. — Аз съм виновна. Аз съм виновна за всичко.

Елин вижда примирението в очите й.

Сесил знае. Знае какво е направил брат й.

— Вината не е твоя, Сесил — тя слага ръка на рамото й. — Ти не си виновна за нищо.

— Напротив — Сесил се обръща към нея. Очите й са зачервени, кръвясали. — Има нещо, за което не бях откровена. Нещо, което трябва да знаеш.